Денят не съмва за нас

— Освен това — продължава Сент-Енян — капитанът може да действа само ако получи заповед от президента на републиката, която идва като шифрована радиограма на свръхдълги вълни.

— И тя трябва да се разшифрова.

— Да, но това не става току-така. На борда има два кода, които се пазят в различни сейфове. Когато получат правителствената радиограма, капитанът и помощникът се затварят всеки в своята стая и я разшифроват. След това всеки вкарва данните в компютри, разположени в различни помещения — капитанът в главния команден пункт, а помощник-капитанът — на долния етаж. Ако резултатите съвпадат, таблото се освобождава.

— Какво става тогава?

— Установяваме местоположението си. Естествено трябва да знаем къде точно се намира подводницата, за да изчислим разстоянието до целите.

— Целите ли? Те много ли са?

— Да. По всяка вероятност. След това трябва да се програмира всяка ракета.

— Как става това?

— Добре, и това ще ти обясня — казва с ангелско търпение Сент-Енян, който е съвсем изморен и сънен, но продължава да отговаря на безкрайните ми въпроси. — Всяка ракета е снабдена с изчислително устройство и инерциална система, осигуряващи автоматичното насочване. Подготовката е доста сложна, защото изисква голяма точност.

— Ти ли се занимаваш с това?

— Главният ракетчик и аз!

— Известни ли са ви целите?

Сент-Енян премигва, намръщва се и казва:

— Не знаем нищо за целите. Техните географски координати са изписани на магнитен диск, който само изчислителното устройство може да разчете.

Слагам захар в чашата си и с лъжичката предизвиквам миниатюрна буря, която съзерцавам разсеяно. Думите на Сент-Енян ме навеждат на размисъл: значи изстрелва ракетата, без да знае къде точно ще се изсипе нейният „огън и жупел“. В известен смисъл така е по-добре за него. Едно е да изстреляш ракета по абстрактна цел, а съвсем друго да стреляш по град, чието име знаеш. Има моменти, когато човек е заинтересован да замени чувствата с математика.

Продължавам с въпросите си:

— И когато ракетите са програмирани, как точно става изстрелването? Излиза ли подводницата на повърхността?

— Не, няма нужда. Само се приближаваме до повърхността.

— На колко метра?

— Това е тайна — усмихва се Сент-Енян.

— Още една тайна! Значи изстрелваме ракета във водата. Как става това?

— Забеляза ли на палубата зад мостика двойна редица от големи кръгли люкове? Шестнайсет на брой.

— Нищо не видях, закъснявах и много бързах.

— Тези люкове се отварят.

— Всички наведнъж?

— Не, един по един.

— А как се отварят?

Сент-Енян се усмихва.

— Автоматично. Всичко се управлява от компютър.

— Добре де — засягам се малко аз, — люкът се отваря автоматично, водата навлиза в шахтата, мокри ракетата и „Троянската война няма да се състои“38.

— Уви! Ще се състои! — казва Сент-Енян. — Под люка има каучукова мембрана, която пречи на водата да нахлуе. Ракетата се изхвърля от шахтата.