Моят път към теб

Рамото й допря неговото и пулсът й се ускори.

— Чудя се дали цветята поникват отново напролет, или се налага да ги засаждаш всяка година — попита замислено той.

Въпросът му я извади от унеса.

— И двете — отвърна тя с глас, който сякаш не бе нейният. — Познавам някои.

— Значи е идвал по-рано тази година? За да сее?

— Трябва да е идвал. Виждам див морков. Мама го отглежда вкъщи и той умира, щом настъпи зимата.

Няколко минути вървяха по пътеката, а тя му сочеше едногодишните растения, които познаваше — рудбекия, канзаско перо, грамофонче, астри, смесени с многогодишни цветя като незабравка, мексиканска шапка и ориенталски мак. Градината не бе подчинена на никакъв ред и сякаш Бог и природата бяха решили да правят каквото им е угодно, независимо от плановете на Тък. Но тъкмо безпорядъкът засилваше хубостта й и докато минаваха през многообразието от цветове, тя си мислеше какво щастие е, че Досън е с нея и могат да споделят мига.

Ветрецът се засили, разхлади въздуха, но и събра повече облаци. Досън вдигна очи към небето.

— Наближава буря — отбеляза той. — Ще трябва да вдигна гюрука на колата.

Аманда кимна, но не пусна ръката му. Боеше се, че може да не я хване отново, че може да не се появи нова възможност. Но той беше прав — облаците потъмняваха.

— Ще се видим вътре. — Гласът му издаваше същото нежелание да отдели пръстите си от нейните.

— Мислиш ли, че вратата е отключена?

— Можем да се обзаложим — усмихна се той. — Връщам се след минута.

— Ще вземеш ли чантата ми?

Той кимна, а тя го изпрати с поглед, като си мислеше колко бе заслепена от него, преди да се влюби истински. Започна като момичешко увлечение, от онези, които те карат да изписваш името на любимия в тетрадката, вместо да пишеш домашните си. Никой, дори и самият Досън не подозираше, че партньорството им по химия не беше плод на случайността. Когато учителят поиска учениците да се разделят по двойки, Аманда помоли за разрешение да иде до тоалетната, а когато се върна, Досън, както обикновено, беше единственият останал сам. Приятелите й я бяха изгледали съчувствено, но тя тайно потръпваше, че ще бъде редом с тихото загадъчно момче, което изглеждаше твърде мъдро за възрастта си.

Сега, докато той заключваше колата, като че историята се повтаряше отново и Аманда пак почувства онзи трепет. В Досън имаше нещо, което бе предназначено само за нея, близост, която й липсваше през годините на раздяла. Разбра, че в определен смисъл го беше чакала така, както и той бе чакал нея.

Не можеше да си представи, че няма да го види отново. Не искаше да допусне Досън да се превърне само в спомен. Съдбата се намеси в лицето на Тък и когато тръгна към къщата, Аманда разбра, че сигурно има причина. Всичко това би трябвало да има някакъв смисъл. Миналото си беше отишло и единственото, което им оставаше сега, беше бъдещето.