Прилепът

След края на шоуто клиентелата в бара оредя. Биргита бе обещала на Хари изненада тази вечер и той изгаряше от нетърпение да дойде краят на работното време.

Тууомба плати, но не си тръгна. Въртеше халбата в ръце. Хари изпита неясното предчувствие, че боксьорът иска да подхване по-различна тема от досегашните истории.

— Някакъв напредък по случая, заради който те изпратиха тук?

— Не знам — призна искрено Хари. — От време на време ме спохожда усещането, че гледам през бинокъл, а отговорът е толкова наблизо, че го виждам само като замъглен участък върху лещата. Или че просто съм насочил вниманието си в погрешната посока.

Тууомба пресуши бирата си.

— Ще тръгвам, Хари. Преди това обаче ще ти разкажа легенда, която вероятно ще попълни познанията ти за нашата култура. Чувал ли си за черната змия?

Хари кимна. Преди да тръгне за Австралия, прочете информация за влечуги, от които трябва да се пази. Доколкото бе запомнил, въпросната черна змия, известна още като черна аспида, не била внушителна по размери, но пък била силно отровна.

— И съвсем правилно — потвърди Тууомба. — Ако се вярва на преданието, невинаги е било така. Някога, в прастари времена, черната змия била напълно безобидна, докато игуаната била отровна и много по-голяма, отколкото е днес. Ядяла и хора, и животни. Един ден кенгуруто свикало представители на животинското царство на съвет, за да изумуват как да заловят лакомия убиец Мунгунгарли, великия предводител на игуаните. Безстрашният дребен Оюбулуй — черната змия — веднага се нагърбил със задачата.

Тууомба седеше облегнат назад и говореше с нисък, спокоен глас, ала не снемаше очи от Хари.

— Другите животни се присмели на малката змия — противникът на Мунгунгарли трябва да е някой по-едър и по-силен. „Само почакайте и ще видите“ — заканил се Оюбулуй и се завлякъл към леговището на игуановия вожд. Там поздравил огромното чудовище и се представил като дребна змия, неособено вкусна, която търси къде да се подслони, за да избяга от заядливите подмятания на другите животни. „Само гледай да не ми се пречкаш, че иначе лошо ти се пише“ — предупредил Мунгунгарли и почти не удостоил с внимание черната змия. На другата сутрин Мунгунгарли излязъл на лов, а Оюбулуй се прокраднал след него. До накладен огън седял пътник. Преди клетникът да мигне, Мунгунгарли се спуснал и му строшил главата с точен, мощен удар. Игуаната нарамила плячката на гръб и я отнесла в леговището си. Там оставила настрана торбичката с отровата си и се заела да унищожава прясното човешко месо. С бързината на светкавица Оюбулуй се спуснал, грабнал кесийката и изчезнал в храсталаците. Мунгунгарли хукнал след него, но не го намерил. Оюбулуй заварил другите животни да го чакат. „Погледнете!“ — извикал той и зинал широко, та всички да видят кесийката. Всички животни се скупчили наоколо да му благодарят, задето ги е избавил от чудовището Мунгунгарли. И едно по едно се разотишли по леговищата си. Кенгуруто обаче поискало от Оюбулуй да изплюе отровата в реката, та занапред всички да спят спокойно. Но в отговор Оюбулуй захапал кенгуруто и то се строполило парализирано на земята. „Винаги сте ме презирали, сега обаче удари моят час — заканил се Оюбулуй на умиращото кенгуру. — Докато нося тази кесийка, няма да посмеете да припарите до мен. Никой от другите животни няма да разбере какво имам. Ще си мислят, че аз, Оюбулуй, съм техният спасител и закрилник, а аз най-спокойно ще си отмъщавам на всички ви — един по един.“ И бутнал кенгуруто в реката. Самият той се спотаил в храстите. И до ден-днешен се крие там.