Бунтът на кралицата [bg]

— Ще трябва да ти вземем нови дрехи, когато стигнем у дома — каза Журден, след като прислужницата бе донесла бутилка вино и две дървени чаши.

Загледах го как налива; тънка червена струйка, която ми напомни за кръв.

— Убивали сте преди.

Изказването ми го накара да се вцепени, сякаш бях хвърлила мрежа върху него. С рязко тропване остави бутилката с вино на масата, после сложи пред мен чашата ми и предпочете да не отговори. Гледах го как пие; светлината на огъня хвърляше дълги сенки по лицето му.

— Онези крадци бяха отвратителни и подли, да, но тук във Валения съществува кодекс на правосъдието — прошепнах. — Според който престъпленията следва да бъдат изложени пред магистрат и съдилище. Смятах, че, бидейки адвокат, ще сте наясно със законите.

Той ми хвърли предупредителен поглед. Стиснах устни, докато прислужницата носеше хляб със семена, пита сирене и две купички яхния на масата ни.

Едва след като момичето се върна в кухните, Журден изправи рамене, остави чашата си с плашещо внимание и каза:

— Онези мъже смятаха да ни убият. Щяха да убият Жан Давид, после мен и да си доставят удоволствие с теб, преди да ти теглят ножа. Ако само ги бях ранил, щяха да тръгнат след нас. Кажи ми отново защо си разстроена, че оцеляхме?

— Казвам само, че въздадохте меванско правосъдие — отвърнах. — Око за око. Зъб за зъб. Смърт преди съда. — Едва тогава вдигнах чашата си към него и отпих.

— Нима ме оприличаваш на него? — „Него“ очевидно беше крал Ланън. И чух омразата в гласа на Журден, възмущението, че дори изобщо бих свързала двамата в една и съща мисъл.

— Не — казах. — Но това ме кара да се питам…

— Да се питаш какво?

Потропах с пръсти по плота на масата, проточвайки момента:

— Навярно не сте валенианец до такава степен, както се представяте.

Той се приведе напред; тонът му бе остър, когато заяви:

— Има време и място за такъв разговор. Тази кръчма не е подходяща.

Настръхнах, чувайки упрека му — не бях привикнала към него, към този бащински укор. Щях да упорствам, ако Жан Давид не бе влязъл и не беше седнал на масата ни.

Не мисля, че бях чула кочияша да изрече и една дума, откакто се бях запознала с него онази сутрин. Той и Журден, изглежда, можеха да общуват само с поглед и жест. И правеха точно това, когато започнаха да се хранят, поддържайки безсловесни разговори, тъй като аз бях там.

Отначало това ме смущаваше, докато осъзнах, че можех да си седя и да се съсредоточа върху собствените си размишления, без да ме прекъсваха.