Среднощно слънце [bg]

Небето ръмжеше и пукаше от напрежение. Крачех по чакъла. В гъстия мрак различавах само очертанията на къщите и тук-там по някой осветен прозорец.

Не хранех никакви илюзии, очаквания или надежди. Исках просто да позвъня на вратата й, да й върна винтовката и бинокъла, да й благодаря, задето ми бе услужила с тях и задето ми бе спасила живота. И да я попитам дали случайно няма желание да прекара с мен остатъка от живота си. А после да си тръгна — със или без нея.

Минах покрай църквата, покрай къщата на Анита, покрай молитвения дом. И се озовах пред дома на Леа.

Внезапно от небето лумна злокобно сгърчен показалец — сякаш ме посочи вещица. За миг призрачна синкава светлина окъпа къщата, гаража и раздрънканото волво.

И след гръмотевична прелюдия се разрази буря.

Бяха в кухнята.

Видях ги през прозореца, защото лампата светеше. Леа стоеше облегната на кухненския плот. Тялото й беше силно наведено назад в неестествена, вцепенена поза. Надвесен над нея, Уве държеше нож — по-голям от ножа, с който ме бе нападнал. Размаха го заплашително пред лицето й. Тя се изви още по-назад — да се отдалечи и от ножа, и от девера си. Той я сграбчи за гърлото със свободната си ръка и започна да крещи — личеше по мимиката и движенията на устните му.

Опрях винтовката на рамо. Прицелих се в главата му. Стоеше странично обърнат към прозореца и щях да го улуча в слепоочието. През ума ми се стрелна нещо, свързано с пречупването на светлината през стъклото, и леко свалих пушката. Прицелих се в гърдите му. Повдигнах лакти, вдишах дълбоко само веднъж — за повече нямаше време. Издишах и бавно започнах да натискам спусъка. Изпитвах удивително спокойствие. Нов огнен пръст разцепи небето. Видях как лицето му машинално се завъртя към прозореца.

Обгръщаше ме мрак, но той се вторачи в прозореца. В мен. Беше ме видял. Изглеждаше по-скапан от последния път — сигурно заради поредния няколкодневен запой. Навярно бе психясал от недоспиване или полудял от нагон, от скръб по брат си или задето е впримчен в нежелан живот. Може би с него си приличахме.

Ще застреляш огледалния образ.

Такава, значи, ми била съдбата: да застрелям човек, да ме арестуват, да ме осъдят и да ме тикнат в затвора, където хората на Рибаря лесно ще се доберат до мен и ще ме довършат окончателно. Е, хубаво. Приех го. Проблемът беше друг: бях видял лицето му.

Усетих как показалецът ми се отпуска, как пружината в спусъка ме надвива и избутва назад безсилния ми пръст. Щях да се проваля. За пореден път.