Есенната република [bg]

— Не мога… Аз дори…

— Засега запази мълчание — каза инспекторът. Започнаха да вървят — Нила нямаше никакво усещане за време и пространство, докато не вдигна поглед и не осъзна, че са напуснали бойното поле и дори лагера на Крилете, и са изминали една трета от пътя към адранския стан.

Тя избърса лицето си с ръкав.

— Къде отиваме? — подсмръкна.

Погледът на Адамат беше прикован в земята, докато вървяха, и му отне известно време, преди да отговори:

— Да се видим с фелдмаршал Тамас.

— Трябва да се върнем и да помогнем.

— Точно сега не ти трябва да виждаш това — строго каза той.

Нила искаше да му се противопостави. Да се отскубне и да затича обратно към лагера на Крилете, за да помогне с мъртвите и ранените. Заслужаваше да види и да помирише резултата от силата си. Беше ли страхливка заради това, че не го правеше?

— Защо точно с фелдмаршала? — попита Нила.

— Защото трябва да му докладвам независимо дали спечелим тази битка, или не.

— Можеше да ме оставиш там. Не съм дете. Можех да помогна.

Адамат спря и се обърна към нея. Нила почувства как я хваща за раменете и изчаква, докато тя най-сетне вдигна поглед и се взря в очите му. В тях имаше някаква строга, бащинска загриженост, от която я заболя. Не виждаше ли на какво беше способна? Не беше ли ужасѐн от това?

Нея определено я ужасяваше.

— Нила, след като въдворят някакъв ред в лагера, ще те потърсят. Или ще поискат да отидеш на фронта и да се биеш, или ще осъзнаят, че не можеш да контролираш силите си и ще се опитат да те контролират те. И в двата случая не можех да те оставя там сама. — И той я хвана под ръка и продължи да върви към адранската армия.

Нила се остави да бъде водена. Вдиша дълбоко — тук, между армиите, въздухът беше по-чист и мирисът на сяра почти беше изчезнал благодарение на северния вятър. Но миризмата на обгорена плът все още изпълваше ноздрите ѝ сякаш беше намазана по горната ѝ устна.

Адамат извади от сакото си документи, които да покаже на адранските постови, и скоро вече подминаваха две роти нередовни войски, очакващи заповеди, и се изкачваха по стръмен хълм, за да стигнат командната палатка. Адамат показа документите си още веднъж и помоли да бъде приет от фелдмаршал Тамас. Един от пазачите влезе вътре и след малко се върна, като им кимна да продължат.

— Влезте, инспекторе. Госпожо.

Нила последва Адамат и веднага се сепна от действията си. Това беше фелдмаршал Тамас! Тя беше негова лична перачка с месеци и дори беше ухажвана от охранителя му. Сериозно беше обмисляла да го убие. Те нямаше откъде да знаят това, нали? А ако Олем беше тук? Как щеше да обясни присъствието си?