Красива мистерия [bg]

— За жалост, никой от моите агенти не е толкова сръчен. — Гамаш също приглади с ръка избелялата тъкан.

— Ако живееха и работеха тук, повярвайте ми, щяха да станат сръчни, дори и да не са били такива.

— Вие ли набирате всички нови попълнения?

Абатът кимна.

— Аз трябва да ги взема и да ги доведа тук. Историята ни е такава, положили сме не само обет за мълчание, но и обет за невидимост. Обет, че ще пазим нашия манастир…

Той замълча в търсене на подходяща дума. Очевидно не му се налагаше често да обяснява това. Ако изобщо някога му се налагаше.

— … в тайна? — подсказа Гамаш.

Абатът се усмихна.

— Опитвах се да избегна тази дума, но е съвсем подходяща, предполагам. Гилбертинците векове наред водеха щастлив и безметежен живот в Англия. Но след Реформацията всички манастири бяха затворени. Тогава за първи път се покрихме. Опаковахме каквото успяхме да вземем и изчезнахме от погледа на света. Открихме сравнително отдалечен парцел земя във Франция и наново построихме манастира. После, по време на Инквизицията, пак привлякохме внимание. Светата инквизиция прие желанието ни за уединение като намерение да се укрием и ни осъди строго.

— А никой не иска да бъде строго съден от Инквизицията — каза Гамаш.

— Никой не иска изобщо да бъде съден от Инквизицията. Попитайте валденсите.

— Кого?

— Именно. Живееха недалеч от нас във Франция, на няколко долини разстояние. Виждахме пушека, вдишвахме го. Чувахме писъците.

Отец Филип замълча, после сведе поглед към скръстените в скута си ръце. Гамаш осъзна, че абатът говори така, сякаш е присъствал на случилото се. Сякаш дишаше заедно със събратята си монаси.

— Така че отново събрахме багажа — каза абатът.

— И изчезнахте още по-далеч.

Абатът кимна.

— Възможно най-далеч. Стигнахме до Новия свят с едни от първите заселници. Йезуитите бяха избрани да покръстят местните и да тръгнат с пътешествениците.

— А гилбертинците?

— Ние потеглихме на север. — Абатът замълча. — Когато казах, че сме дошли с първите заселници, имах предвид, че и ние дойдохме като заселници. Не като монаси. Скрихме робите си. Скрихме духовните си санове.

— Защо?

— Защото се тревожехме.

— Това ли е обяснението за дебелите стени, тайните стаи и заключените врати?

— Значи сте ги забелязали? — попита абатът с усмивка.

— Аз съм добре обучен наблюдател, mon pérе — отвърна Гамаш. — Почти нищичко не се изплъзва от острия ми поглед.

Абатът тихо се засмя. Той, също като псалмите, изглеждаше по-ведър тази сутрин. Не толкова угрижен.

— Очевидно сме Орден на тревожните.

— Забелязах, че свети Гилберт няма призвание — каза Гамаш. — Може да стане светец покровител на тревожните.

— Приляга му. Ще уведомя Светия отец — каза абатът.

Макар да схвана шегата, главният инспектор подозираше, че абатът предпочита да няма много вземане-даване с епископи, архиепископи или папи.