Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Една ацтекска армия от преди пет хиляди години е била доста сходна като организация с армиите от Близкия изток от преди три-четири хиляди години — със стрелкови части и такива с други метателни оръжия, играещи роля на стрелкова поддръжка на елитните войски, съставени от добре въоръжените и бронирани пешаци (с доспехи от вата), които пък участват в близък бой. Ала главната цел на тези войски не е била да унищожат вражеската армия, като избият колкото е възможно повече от нейните войници. Точно обратното — целта е била да се вземат колкото може повече пленници в битка очи в очи, като се свалят на земята с удар в ахилесовото сухожилие или коляното, а после им се извият ръцете отзад, след което помощниците ги връзват и издърпват. Битките са включвали, естествено, и други видове бой (особено със стрели), а бойните действия са продължавали по познатия ред — започвали са отдалече, с постепенно приближаване на двете враждуващи сили. За голяма победа се считало разкъсването на вражеската формация. Но сърцевината на всичко си оставало все пак вземането на пленници — точно поради тази причина елитните им оръжия имали за цел да пуснат кръв и да отслабят врага, а не да го убият, а правилата са били очертани с цел поощряване на индивидуалния бой, за да няма никакво съмнение по отношение на това кой кого и колко души е пленил.

Изходът от битките е имал политическо значение само за управляващите, като се е стигало дори и до поробване на целия народ на победените, ала мотивите и действията на отделния войник са били отделени от тези на държавата по начин, който изглежда изключително странен за хората, възпитани в евразийската военна традиция. В ацтекското общество пленникът на даден мъж, заловен по време на битка, е бил неговото бъдеще, ключ към почести и привилегии у дома, без да броим, че е бил и източник на протеини за него и неговото семейство. Затова ацтекският воин се е биел, за да залови пленници, а не да убива.63 Вярно е, че вманиачеността на ацтеките по човешките жертвоприношения и изяждане на враговете разваля картината в сравнение със, да речем, армията на инките. Но причината, поради която техният бой до такава степен се различава от традиционната евразийска милитаристична логика, се крие преди всичко във факта, че те не са били изложени на концепцията за ефикасността на битката. За всички предколумбови американски цивилизации битката си остава преди всичко социално събитие с политически последици. Ето защо онова, което през 1521 година е позволило на тристата испански воини на Ернандо Кортес да победят ацтекската армия, стотици пъти по-многобройна от тях, а после да покорят цялата империя на ацтеките, не са толкова огнестрелните оръжия или конете, а единният им фокус върху най-важното за тях — военната победа. И макар че инките не са били до такава степен вманиачени да вземат пленници заради човешки жертвоприношения, същото предимство, наречено прагматична безпощадност, помага на още по-малкия военен отряд на Франсиско Писаро само две години по-късно да събори цялата им огромна империя. В крайна сметка евразийският булдозер смазва всички други военни традиции и практики.