Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Пасторалният начин на живот е радикално различен както от традиционния живот на първобитните ловци, така и от този на градинарите. Пастирите или номадите, както започнали да ги наричат, са били точно толкова ангажирани с целенасоченото производство на храна, колкото и фермерите — просто те са разполагали с „ниви на копита“. Вярно е, че този начин на живот е доста труден, тъй като не разполагаш нито с постоянен покрив над главата, нито с кой знае какво имущество, но при всички случаи е бил доста привлекателен за онези, които нямали никакво желание да се примирят със случващото се в големите селища — йерархия, подчинение и всеобщо обедняване, които надали могат да се компенсират от факта, че хората вече били повече. (В периода между 10 000 и 3000 г. пр.н.е. населението на земята рязко нараства от пет-шест милиона по времето на първобитните ловци до около сто милиона, като по-голямата част от него е струпана в Евразия.)
Изправени пред необратимостта на края на примитивния начин на живот, пастирите избират алтернатива, която им предоставя все още малко свобода и някакво достойнство. Изборът им означавал материална бедност и безкрайни изпитания и трудности, ала те нямали нищо против да плащат тази цена и презирали всички, които не желаели да я платят. В различни моменти между шестото и третото хилядолетие пр.н.е. цели пастирски общности скъсват завинаги с роящите се земеделски селища из целия Близък изток. По своята численост те никога не можели да се надяват да достигнат тези градове, защото пасторалният начин на живот не е в състояние да издържа много хора, а освен това напълно съзнавали, че винаги ще зависят от установилите се общества за технологичните си средства, включително металните оръжия. И все пак пастирите представляват културна алтернатива на пространствено ограничените фермерски поселища и още от самото си начало те се изпълват с дълбоко презрение към установилите се на едно място хора. Всъщност, не след дълго те започват да гледат на земеделците не само като на врагове, но и като на плячка.
Така се поставя началото на конфронтация, продължила няколкостотин поколения наред — чак до окончателното поражение на номадите преди няколко века. Милиони хора загиват през хилядолетията в непрестанните (но винаги краткотрайни) сблъсъци на пастирите с изградените селища, и така с течение на времето фермерите от Евразия се принуждават да се милитаризират и да се научат да се сражават точно толкова безмилостно, колкото и номадите.
Някъде към 5500 г. пр.н.е. по протежението на целия Плодороден полумесец започват да се появяват градски стени и укрепления. Същевременно размерите на селищата се увеличават поради продължаващото струпване на населението в тях с цел защита. Макар да липсват преки доказателства за посоката, от която идва заплахата, основните заподозрени са новите пастирски групи, защото само те притежават и мотива, и способността да нападнат постоянните заселници. Основният им източник на преживяване бил най-мобилният от всички видове богатства — копитните животни, така че би било изненадващо, ако не са започнали да си нападат един на друг стадата още от самото начало на своето съществуване. Но далеч по-привлекателна им се виждала възможността да откраднат домашните животни на фермерите, а така и така са там, защо да не се възползват и от всички останали неща, които заселниците притежавали, а те — не?! Изкусително, а и лесно.
На този етап пастирите все още нямали коне, но дори и пешком те били далеч по-мобилни, отколкото би могло да си мечтае което и да е земеделско общество. Освен това те били далеч по-малобройни от селяните, но пък имали възможността да концентрират цялата си бойна сила върху една избрана цел, при това за съвсем кратко време — подвиг, който нито една общност от селяни не би могла да се надява да постигне. Като цяло, селяните превъзхождали по численост номадите, но това рядко се случвало на подходящото място и в подходящия ден. Освен ако не са били различни от всички номади, за които ни е известно от историческите хроники от по-късни столетия, то начинът им на действие вероятно е включвал изненадваща атака, последвана от бързо изтегляне в планините със събраната плячка. Но тъй като човек трудно би могъл да се изтегли особено бързо пешком, при това със стадо след себе си, вероятно са вземали някакви мерки да сведат до минимум вероятността от преследване. А те са очевидни: терор, жестокост и поголовна сеч.