Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Подобна битка може да се види на Стелата на лешоядите — първото изображение на месопотамска армия, датиращо от около 2500 г. пр.н.е. Енатум, царят на Лагаш, повежда армията си в битка, а зад него са войниците на града. Но те не са нито безогледна сбирщина, нито разпокъсана линия от „племенни“ войни. Подредени са рамо до рамо, щитовете им се препокриват, в няколко прави редици, а копията им са изнесени пред строя в класическия стил на фалангите. И почти сигурно е, че маршируват в крак. А когато са се срещнали с вражеското формирование от съседния град Умма, преживяването на войниците определено е било не по-малко шокиращо от това на героите под стените на Троя хилядолетие след тях — кратък, но брутален близък бой, последван от тотално изтребление на фалангата, която първа си е позволила да се разкъса. Стелата на лешоядите твърди, че при тази битка са загинали три хиляди мъже от армията на Умма, след което пленените били отведени пешком пред стените на собствения им град и демонстративно посечени.
Тук става въпрос за жестокост, доведена до краен предел с почти Клаузевицка решимост, и тя е неразривна част от битката още от самото й начало, от раждането на цивилизацията. Вероятно общите загуби от военното дело на примитивните племена за едно поколение надвишават пропорционално загубите от войните между градовете държави на Месопотамия — в град Умма са живеели много десетки хиляди мъже, при това подобни стълкновения не се случвали чак толкова често — но интензитетът на битката, желанието на голям брой мъже да отстояват позициите си и да се бият, въпреки огромната вероятност да загинат още през следващите пет минути, нямат прецедент в многовековната традиция на хората, приматите, та дори и на бозайниците. Нещо подобно се открива единствено в битките между колониите на мравките, но те поне имат извинение под формата на общо генетично наследство като причина за саможертвата им в полза на общността. Населението на месо-потамските градове държави вероятно вече е достигало нивото, когато започва да се превръща предимно в ендогамно (бракове само в рамките на общността), но мъжете във фалангите не са имали достатъчно много общ генетичен материал, за да придадат някаква смисленост на саможертвата си от гледна точка на теорията за „себичния ген“, както и в какъвто и да било друг контекст на чисто рационален личен интерес. Просто културата им е тази, която прави тяхната саможертва възможна.
Светът на военните налага императиви, каквито малцина други професии притежават, затова е напълно естествено емоционално нестабилните хора да говорят, че са обучени да убиват… Същността на войнишкото призвание е не да посичаш, а да бъдеш посечен. По-скоро се предлагаш доброволно за посичане, отколкото се изживяваш като палач. Тук вече навлизаме в доста мътни води, но и в тях има неща, над които си струва да поразсъждаваме.
Генерал сър Джон Хакет
Наистина навлизаме в доста мътни води, но точно там и трябва да отидем, защото в онова, което наричаме Западен начин на водене на война, има една все още неразрешена загадка. Смъртоносният стил на фалангите за водене на близък, изключително ограничен в пространствено отношение бой, независимо дали се води с бронзови копия, римски къси мечове, ренесансови пики или мускети „Кафявата Бес“, ще доминира по бойните полета на Плодородния полумесец, света на класицизма по Средиземноморието, и във всички следващи ги цивилизации на модерния Запад в продължение на цели пет хиляди години. Дори и сега, въпреки относително празните бойни полета, по дух този стил е все още с нас. Историята познава дълги периоди и на по-ограничени форми на бойни действия дори и в Западния свят, а в други краища на света норма са били много по-ритуализирани форми на бой, но на Запад духът на фалангите в крайна сметка винаги е побеждавал. Да влезеш в бой по този безмилостен начин, в стил „всичко или нищо“, изисква висока степен на отдаденост и от двете страни — две фаланги не биха могли да се сблъскат по този начин, както и два пехотни батальона от XVIII век, освен ако между двете страни в конфликта не съществува негласно споразумение, което ги кара да подредят силите си в абсолютно еднакъв боен ред на предварително уговорено бойно поле. Налага се интересният въпрос защо хората конкретно от този културен континуум редовно са предпочитали да се бият именно по този начин, когато други култури не са искали или поне не са го правили?
Този начин на водене на боя е безсъмнено далеч по-страховит и носи съответните практически последици. Ако армия, която е свикнала да води бой на смъртоносно разстояние от близкообхватните оръжия на противника, се изправи пред армия, чиито традиции изискват от нея никога да не подхваща голяма битка, ако не притежава предимствата на по-голямата численост или изненадата, то вероятността за победа е на първата. Точно както мръсните пари изтикват чистите, така и стилът на необузданото, безразсъдно насилие (можем да се изкушим да го определим дори като стила, който е влюбен в славната смърт), постепенно ще изтика назад по-разумния, по-пре-мерен метод на бойни действия. В крайна сметка Западните армии, които комбинират новите технологии с древните си традиции за безогледно насилие, успяват да завладеят цялата планета, или поне за известно време. При все това са ни известни цели цивилизации, където тази крайна форма на бойни действия никога не се превръща в доминантна. Например китайската цивилизация предпочита подход, изграден върху конфуцианския идеал, който изисква от по-висшестоящия да постига целите си без насилие. Ето какво казва Сун Дзъ във великата си книга „Изкуството на войната“ (490 г. пр.н.е.): „Да се биеш и да побеждаваш във всички свои битки не е върховна добродетел. Върховната добродетел се състои в това да смажеш съпротивата на своя враг без бой“. Въпреки това китайската история надали може да се нарече безоблачна — в процеса на обединението на Китай се водят безкрайни войни, след тях много граждански войни, без да броим непрестанната заплаха от нахлуване на различни варвари. Та нека още веднъж се запитаме: защо в региона на Плодородния полумесец и неговите дъщерни култури триумфира точно този стил на невиждано бойно насилие?