Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Гленарван погледна Робърт и сърцето му се сви. Той не мислеше за себе си, а само за нещастното дете, което проявяваше неприсъщо за годините му мъжество. Робърт беше бледен, но ръцете му не изпущаха оръжието и той чакаше смело настъплението на раздразнените вълци.
Като обмисли хладнокръвно положението, Гленарван реши, че трябва да се предприеме нещо решително.
— След един час — каза той — няма да имаме вече нито барут, нито куршуми, нито огън. Но ние не трябва да чакаме този момент, за да решим какво да правим.
Той се върна при Талкав и като си припомни няколкото испански думи, които знаеше, започна с него разговор, често прекъсван от изстрели.
Двамата мъже успяха да се разберат, но не без мъка. За щастие Гленарван познаваше навиците на червените вълци, иначе нямаше да може да изтълкува думите и жестовете на патагонеца.
Все пак мина четвърт час, преди той да може да предаде на Робърт отговора на Талкав. Гленарван бе разпитал индианеца върху тяхното почти безнадеждно положение.
— И какво отговори той? — запита Робърт Грант.
— Той каза, че на всяка цена трябва да удържим до съмване. Агуарът излиза само нощем и щом съмне, се прибира в леговището си. Това са вълци на мрака, подло животно, което се страхува от дневната светлина, един четириног бухал!
— Добре, да се отбраняваме до разсъмване!
— Да, момчето ми, и с ножове, когато свършим куршумите.
Талкав вече бе показал това на дело и щом някой вълк се доближаваше до огъня, патагонецът протягаше дългата си въоръжена ръка през пламъците и я издърпваше червена от кръв.
Но защитните средства бяха на привършване. Към два часа сутринта Талкав хвърли в огъня последния наръч гориво и на обсадените оставаше пълнеж само за още пет изстрела.
Гленарван се огледа наоколо отчаян.
Той помисли за детето до него, за другарите си, за всички, които обичаше. Робърт не казваше нищо. Може би в доверчивото му въображение опасността не изглеждаше така неизбежна. Но Гленарван мислеше и за него и си представяше ужасната картина, вече неизбежна, да бъде разкъсан жив! Той не сдържа вълнението си, притегли детето до себе си, притисна го до гърдите си и го целуна по челото, а в това време от очите му неволно потекоха сълзи.
Рооърт го погледна и се усмихна.
— Аз не се боя! — каза той.
— Не, детето ми, не — отвърна Гленарван, — и имаш право. След два часа ще съмне и ние ще бъдем спасени! — Браво, Тал-кав, браво, храбри патагонецо! — провикна се той в момента, когато индианецът повали с приклада на пушката си два огромни вълка, които се опитваха да прекосят огнената преграда.
Но в този момент замиращата в огнището светлина му откри глутницата агуари, които в гъсти редици се готвеха да нападнат рамадата.
Развръзката на тази кървава драма наближаваше. Огънят поради липса на гориво гаснеше малко по малко. Пламъците намаляваха. Осветената досега равнина започна да тъмнее и в мрака се появиха отново святкащите очи на червените вълци. Още няколко минути и цялата глутница щеше да се втурне в рамадата.
Талкав изпразни за последен път карабината си и повали още един неприятел. Той нямаше муниции, скръсти ръце и отпусна глава на гърдите си. Изглежда, размишляваше мълчаливо. Дали търсеше някакъв смел, неосъществим, отчаян начин за отблъскване на бясната глутница? Гленарван не смееше да го запита.
В този момент настъпи някаква промяна в нападението на вълците. Те сякаш се отдалечаваха и толкова заглушителният им досега вой престана внезапно. Равнината потъна в мъчително мълчание.
— Те си отиват! — каза Робърт.
— Може би — отговори Гленарван, като се ослуша.
Но Талкав отгатна мисълта му и поклати глава. Той знаеше, че животните нямаше да изпуснат такава сигурна плячка, докато зората не ги прогони в тъмните им леговища.
Все пак тактиката на неприятеля бе очевидно променена.
Вълците вече не опитваха да насилят входа на рамадата, но тяхната нова маневра бе още по-опасна. Като се отказаха от входа, упорито защищаван с огън и изстрели, агуарите заобиколиха рамадата и по общо съгласие опитаха да я нападнат от противоположната страна.
Скоро се чу как ноктите им се впиваха в полуизгнилото дърво на оградата. В процепите между гредите се провираха вече здрави лапи и кървави муцуни. Изплашените коне бяха скъсали поводите си и тичаха в рамадата, обезумели от ужас. Гленарван прегърна детето, за да го брани до последния миг. А може би дори, опитвайки едно невъзможно бягство, той се готвеше да се втурне навън, когато погледът му се спря върху индианеца.
Талкав, след като се въртя като див звяр в рамадата, се приближи внезапно до коня си, който трепереше от нетърпение, и почна да го оседлава грижливо, като не забравяше нито един ремък, нито една тока. Той сякаш бе престанал да се безпокои от вълчия вой, който в това време бе двойно по-силен. Гленарван го гледаше със смъртен ужас.