Принцът плейбой
- Автор: Робертс Нора
- Серия: cordina’s royal family #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцът плейбой». Краткое содержание книги:
Откак се помни, за Хана дългът е бил над всичко. В нейния живот няма място за принцове, нито истински, нито измислени. Но когато среща Бенет, всичко се променя…
Отиде до прозореца, като се мъчеше да подреди чувствата си. Все още й беше ядосан. Каквото и да му казваше разумът, още го болеше от измамата. Нещо повече, не можеше да се отърси от чувството, че се бе влюбил в две жени и не можеше да вярва на нито едната от тях.
И в този момент я видя в градината.
Трябваше й малко време, каза си Хана. Само един час насаме, за да проясни съзнанието си и да успокои нервите си. Знаеше, че тази сутрин се бе държала по най-добрия възможен начин с Дебок. Ако нищо не се провалеше, той до една седмица щеше да падне в капана. И тогава щеше да е успяла. В досието й щеше да влезе още един любим доклад. Една успешно завършена двегодишна задача можеше да означава повишение. Бе само на сантиметри от капитанския чин и го знаеше. Защо обаче това не я вълнуваше както преди?
Време, каза си тя. Просто й трябваше малко време.
Щеше да си вземе толкова нужния и заслужен отпуск. Може би най-после щеше да отиде в Америка — Ню Йорк, Сан Франциско. Нямаше ли да е възможно да се изгуби за малко в такива места?
Или може би щеше да се върне в Англия. Можеше да си прекара времето в Корнуол, да скита из пущинаците или да язди край морето. В Англия не можеше да изгуби себе си, но може би щеше отново да намери себе си.
Където и да отидеше, щеше да напусне Кордина. И Бенет.
Над пейката се издигаха глицинии, подканящи към дълги, спокойни размишления. Хана седна, затвори очи и се опита да успокои разтревожените си мисли.
Коя бе тя? За пръв път от години бе принудена да си зададе този въпрос и да признае, че не знаеше отговора. Част от нея бе скромната жена, която обичаше да прекарва безкрайни следобеди с книга в ръка, която обичаше да говори за литература и изкуство. Част от нея бе жената, която винаги държеше под ръка пистолет и се ослушваше за стъпки зад гърба си.
Фактът, че можеше да бъде и двете жени, винаги досега бе нейно предимство и никога, както сега, болезнена загадка, която трябваше да разгадае. Прииска й се да може да поговори с баща си, поне за час. Той разбираше какво значи да живееш два живота и да намираш удовлетворение и предизвикателство и в двата.
Ала дори този риск не можеше да си позволи. В това, както и в задачата, която я бе довела тук, Хана бе сама.
Той я мразеше. Бенет бе този, който бе предизвикал болката и съмненията. Бенет бе този, който я бе принудил да си задава въпроси за това, което винаги бе приемала за даденост. Снощи бе взел разума й, сърцето й и душата й, просто защото бе поискал да я унижи. И бе успял. Никой, никой никога не й бе показвал колко много може да има, колко много може тя да даде. Никой никога не я бе оставял толкова изпразнена и сама.
Той нямаше да узнае колко много я бе наранил. Нямаше да разбере, помисли Хана и сълзите, които бе сдържала цяла нощ, закапаха. Защото Бенет никога нямаше да научи колко силни бяха чувствата й към него и колко безнадеждни.
Тя бе избрала своя път, напомни си Хана, и щеше да живее с него. Само след няколко дни той вече нямаше да пресича неговия.
Бенет щеше да бъде в безопасност. Семейството му щеше да бъде в безопасност. И тя щеше да си отиде.
Бенет я намери седнала на пейката, сплела ръце в скута си. Очите й бяха затворени, а лицето обляно в сълзи. Толкова много чувства се блъскаха в него, че не можеше да ги отдели. Съжаление, объркване, любов, вина.
Би искала да бъде сама. Бенет мислеше, че я разбира добре. В него все още имаше достатъчно горчивина, за да иска да я остави сама. Можеше да я остави не по-лесно, отколкото можеше да остави ранено куче отстрани на пътя.
Когато се приближи, Хана скочи от пейката. Той видя как по лицето й пробягаха изненада и унижение. За момент помисли, че ще се обърне и ще избяга. Но тя се овладя.
— Мислех, че съм сама — промълви студено, докато се мъчеше да се пребори с объркването и чувството за унижение.
Бенет извади една носна кърпичка и й я подаде. В момента това бе единствената утеха, която можеше да й предложи и Хана да приеме.
— Извинявай, че те обезпокоих. — Гласът му бе не по-малко скован от нейния. — Мисля, че трябва да поговорим.
— Не поговорихме ли? — Тя изтри лицето си и смачка в юмрук кърпичката.
— Не искаш ли да седнеш?
— Не, благодаря.
Бенет пъхна ръце в джобовете си. Не бе спала, помисли, като видя сенките под очите й. Той също. Значи може би бяха наравно.
— Тази сутрин говорих с баща ми. Днес вече си се срещала с Дебок.
Хана понечи да го спре, ала отстъпи. Градината бе също толкова сигурна, колкото и дворецът… За момента.
— За тези неща не докладвам на вас, Ваше Височество.
Бенет присви очи и стисна ръцете си в юмруци. Но гласът му бе спокоен: