Принцът плейбой

Магия ли бе това, или мечтите се сбъдваха? Главата й още се въртеше, а тя се опитваше да се върне към здравия смисъл.

— Ти знаеш, че аз не съм жената, на която държеше. Моля те, Бенет, чуй ме.

— Ти за глупак ли ме мислиш? — попита той толкова тихо, че я заблуди, че е спокоен.

— Разбира се, че не. Имах предвид само…

— Замълчи. — Бенет улови лицето й в ръце и по очите му Хана разбра, че бе всичко друго, но не и спокоен. — Мислех, че жената, в която отначало се бях влюбил, е илюзия. — Усмири я, като докосна устни до двете й бузи. — Не бях прав, защото тя е тук, пред мен. Имаше една друга жена, която караше устата ми да пресъхва всеки път, когато я погледнех. — Сега целувките му бяха по-нетърпеливи, по-собственически. — Тя също е тук. Не всеки мъж може да обича две жени и да ги има и двете. А аз ще те имам, Хана.

— Ти вече ме имаш. — Бе почти готова да повярва, че това можеше да бъде реално, да бъде истинско и трайно. — Ала дори ти не можеш да ми заповядаш да се омъжа за теб.

Той вдигна вежди, арогантно и самонадеяно.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Ти веднъж ми каза, че ме искаш. Това лъжа ли беше?

— Не. — Тя опря ръце на гърдите му да запази равновесие. Прекосяваше една граница в живота си, граница, която не позволяваше измами. Бенет й предлагаше възможността да бъде самата себе си, да обича открито и честно. — Не, не беше лъжа.

— Питам те сега дали ме обичаш.

Хана не можеше да говори. Някъде навътре в двореца часовникът започна да бие. Полунощ. Тя броеше ударите и чакаше илюзията да изчезне. После се възцари тишина и Хана все още бе в прегръдките му. Погледна надолу и видя как пръстенът блести на пръста й. Обещание. За цял живот.