Любовта на черния конник
- Автор: Бъзби Шърли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовта на черния конник». Краткое содержание книги:
Вечерта Сара се установи близо до един гъсталак, до който течеше малко, лениво бълбукащо ручейче. Настроението й бе прекрасно и тя заспа с доволна усмивка на устните, а огънят, който бе запалила, хвърляше бляскави сенки върху крехкото й тяло.
Стресна се от неспокойното цвилене на Локуела и за момент не можа да се ориентира. Локуела нервно обикаляше около клона на акацията, за който Сара я беше вързала и след миг Сара чу скръбния, протяжен вой на вълк да отеква съвсем близо до нея. Кобилата продължаваше уплашено да се дърпа и да цвили, а самотният вой бе последван от няколко други, от които по гърба на Сара полазиха тръпки. От огъня бяха останали само няколко светещи въгленчета и Сара припряно хвърли върху тях купчина съчки. Скоро се чу пращенето на горящите клони, пламъците се устремиха весело към небето и тя успя да зърне проблясващите очи и зловещите тъмни сенки, които се прокрадваха точно зад огъня. Вълци!
Янси я беше предупредил за тях като пътуваха за дел Сол. Бяха големи и кръвожадни, а изобилието от дивеч им бе позволило да се размножат и с всяка година увеличаваха броя си. Бяха смели, упорити и безогледни при лов, а численото им превъзходство им позволяваше да повалят даже кон или бик. Не се страхуваха от хора, но обикновено не създаваха проблеми и не беше никак вероятно да я нападнат. Сара мъчително преглътна. Ако не ги интересуваше тя… тогава бяха подушили Локуела и бяха дошли да разузнаят.
Това беше един от най-тежките моменти в живота на Сара. Беше сама сред безбрежната пустош, само с един стар испански пистолет за защита, обкръжена от глутница кръвожадни хищници, които бяха решили да изядат коня й — а без Локуела тя бе загубена!
Един от вълците — огромен и черен — изведнъж изскочи от тъмното. Локуела изцвили ужасено, дръпна се назад и скъса юздите, с които беше вързана, а после с безумен галоп се изгуби в нощта. Вълците я последваха.
Сара нямаше какво да направи. Кобилата изчезна, преследвана безжалостно от вълците и тропотът на копитата й заглъхна. Ужасена, Сара хвърли още дърва в огъня и придърпа провизиите си близо до себе си, като че ли тези неодушевени предмети можеха да я защитят. Мъчеше се да не мисли какво се е случило с Локуела и какво можеше да се случи на самата нея…
Нощта сякаш нямаше край. Сара дремеше до огъня, здраво стиснала в едната си ръка пистолета, а в другата — тежките кожени дисаги. Сега наистина трябваше да разчита само на себе си.
В ранни зори, когато на хоризонта едва-едва се беше появило розово-оранжево сияние, тя се събуди от неспокойния сън толкова уморена, колкото си бе легнала. Огледа се наоколо и потръпна, когато погледът й пробяга по ширналата се до хоризонта безлюдна равнина, покрита с трева и храсти, а настроението й още повече се понижи. На дневна светлина положението и не изглеждаше по-розово.
Тя допи кафето си, прибра съдовете в дисагите и напълни манерката си от потока. Нито за миг не й хрумна да се откаже. Нямаше кон, но имаше здрави и силни крака и някакви провизии. Естествено трябваше да остави седлото; свали от него одеялото, сложи го на едното си рамо, а на другото намести тежките дисаги и без да поглежда назад се отправи в посоката, в която считаше че се намира Магнолия Гроув.
Тя вървеше упорито и само от време на време спираше да почива на сянка до някой храсталак или под малобройните дървета, които тук-там разнообразяваха монотонната трева, стигаща й почти до кръста. Вървеше напред с отчаяна решителност. Не си позволяваше дори да си помисли за провал, а си представяше колко ще се изненадат всички в Магнолия Гроув, когато се появи там.
Мисълта за успеха й помагаше, но не можеше да компенсира стопяването на провизиите й, нито пък това, че не бе открила вода, откакто напусна поточето, където вълците бяха подгонили Локуела. През целия ден слънцето безжалостно изгаряше крехкото й тяло. През нощта обаче беше още по-зле. Воят на вълците я държеше будна и я лишаваше от здравия сън, който й бе толкова нужен. Струваше й се, че те я преследват и че всяка нощ идват все по-близо…
Беше толкова уморена. Толкова жадна. И полудяваше — мислеше си унило тя. Наистина ли беше вярвала, че ще намери пътя до Магнолия Гроув? Толкова ужасно ли щеше да бъде да се омъжи за такъв интересен мъж като Янси Кантрел? Нямаше ли да е далеч по-добре да бъде негова жена, отколкото да умре самотна тук, където даже костите й няма до открият?
Липсата на вода я измъчваше; безсънните нощи и безкрайното вървене я изтощаваха и Сара постепенно започна да оставя след себе си тъжна следа от захвърлени вещи, опитвайки се да намали товара си. На петия ден съзнанието й беше вече замаяно и тя даже не усети кога изпусна дисагите, нито си даваше сметка в каква посока се движи, въпреки че усещаше, че нещо не е наред. Точно преди да се смрачи тя мина покрай един изсъхнал изкорубен дъб, който беше видяла предната сутрин и най-лошите й опасения се потвърдиха — тя обикаляше в кръг! Не можа да издържи — отпусна се тежко на земята и като опря гръб до едно дърво, обгърна коленете си с ръце и даде воля на сълзите си.