Любовта на черния конник
- Автор: Бъзби Шърли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовта на черния конник». Краткое содержание книги:
Изведнъж пред краката й отново изскочи вълк, но тя отново насочи пистолета и гръмна, а вълкът се завъртя и започна да ближе мястото, където куршумът го бе засегнал.
За момент като че ли вълците отстъпиха и това изпълни Сара с болезнена надежда, че пораженията, които им е нанесла, ще ги накарат да се откажат от нея. Облекчението й бе твърде кратко, тъй като вълците много скоро подновиха преследването.
Краката й тежаха като олово, тя се задъхваше и й се струваше, че ще се строполи на земята и вече няма да се вдигне. В този момент пред нея изникнаха разкривени форми — неповторимите, прекрасни очертания на изкорубения дъб, огрян от бледата сребърна светлина на луната. Почти обезумяла от страх и надежда, тя затича още по-енергично, без да усети че плаче и се смее едновременно. Този кратък промеждутък в гонитбата даде на Сара време колкото да се покатери по издълбаното стебло и да се шмугне в тясната дупка на около метър и половина над земята. Горещо се помоли тя да не е убежище на някакъв хищник, отпусна треперещите си крака на земята и изчезна вътре точно в мига, когато няколко вълка от глутницата се блъснаха в дървото, отскочиха и зъбите им изтракаха във въздуха.
Хралупата беше тясна, раменете и гърбът на Сара се опираха в страните й и пред нея имаше място колкото да провре ръка навън и безразборно да стреля по упоритите вълци, които дращеха с нокти по стеблото и се мъчеха да достигнат до входа на нейната крепост. За момент се почувства в безопасност и се разтресе от нерви; краката й не я държаха и ръцете й така трепереха, че едва можеше да държи пистолета.
Вълците обикаляха около дървото; от убежището си тя чуваше ръмженето и воя им, а и ноктите, които дращеха по кората му, като че ли се мъчеха да я изкопчат оттам. Това обаче не продължи много дълго. Имаше периоди, в които Сара си мислеше, че те са се отказали и са си отишли, но после изведнъж глутницата отново се втурваше към дървото.
Нощта сякаш беше безкрайна. Изтощена до краен предел, Сара дремеше неспокойно между атаките и се събуждаше в мига, когато вълците подновяваха опитите си.
Когато първите лъчи на зората обагриха в розово хоризонта, Сара замаяно се отърси от кратката дрямка. Смътно осъзна, че от известно време вълците не се обаждаха и напрегнато се заслуша. Не се чуваха никакви звуци и като изчака още известно време, тя се промъкна до отвора и се реши да надзърне навън.
Под дървото лежаха телата на три вълка, които явно бе убила през нощта, но освен тях в струящата дневна светлина не се виждаха никакви други. Тя не можеше да повярва, че мъките й са свършили и продължи внимателно да се оглежда и да се напряга да чуе и най-слабия знак за опасност. В топлия въздух се разнасяха само нежните песни на птиците и монотонното жужене на насекомите.
Много уплашена, тя изчака още малко и едва когато слънцето изгря, предпазливо изпълзя от укритието си.
Тази нощ беше оживяла, но щеше да дойде друга, а с нея и вълците…
Щом се мръкнеше, благословеният стар изкривен дъб с хралупата щеше да бъде единственото безопасно място за нея и тя не се осмеляваше да се отдалечи от него, за да не я застигне съдбата, от която едва се бе отървала предната нощ. И все пак ако не напуснеше това сигурно убежище, ако не потърсеше храна и вода, беше все едно дали ще я изядат вълците — така или иначе щеше да умре!
Сара мрачно се огледа наоколо, но докъдето й стигаше погледът земята бе покрита с трева и храсталаци. О, господи! Как можа да постъпи толкова безразсъдно! Толкова глупаво!
Тя се изправи, ядосана на себе си. Не можеше просто да стои и да не предприема нищо! Погледна към трите мъртви вълка. Не трябваше да ги оставя там, защото вонята им щеше да привлече хиени и лешояди. Повдигаше й се, но тя преглътна и за няколко минути успя да завлече тежките трупове далече от дъба.
След като се справи с тях, Сара отново се огледа наоколо, този път по-внимателно. Не оценяваше високо шансовете си да намери вода или храна, но трябваше да опита. Нямаше да умре без борба, сурово се закле тя.
Независимо какво щеше да намери — освен ако не открие друго място, безопасно като изкорубения дъб — тя имаше намерение да се върне доста преди да се смрачи и не й се мислеше какво ще прави, ако не намери вода или храна.
Тази сутрин тя не откри нищо. Още по-зле — усети, че тялото й е на границата на изтощението и няма да успее да се отдалечи от дъба, както бе мислила. След около два часа тя се върна при дървото полувървейки-полувлачейки се, като дишаше тежко. Свлече се тромаво под дървото точно когато слънцето достигна най-високата си точка в брилянтно-синьото небе и най-накрая се предаде. Щеше да умре. С мъка успя да седне на земята, подпирайки гърба си до стеблото, сви колене и отпуснала ръце върху тях, се загледа в далечината. Местността изглеждаше идеално равна и монотонна, но Сара знаеше, че в действителност не е така. Множество падини и хълмове нарушаваха еднообразието, но те не изпъкваха, а се губеха в морето от треви и храсти.