Спечели облог за Сатаната
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спечели облог за Сатаната». Краткое содержание книги:
Наричат го Алек Греъм — съмнителен бизнесмен в любовна афера с камериерката Маргарете, която се оказва единственото хубаво нещо в нелепата бъркотия.
Един невъзможен айсберг в тропиците разбива кораба. Алек и Маргарете са отведени на сушата от Мексиканската Кралска флота, където ги очаква съвсем друг свят и поредица неприятни изненади…
Следва смяната на свят след свят и става от лошо по-лошо.
Приближава ли Армагедон или това са лошите шегички на Локи?
Би трябвало да има разумно обяснение на цялата тази бъркотия…
Алек Греъм разбира, че конците се дърпат отвисоко и той е просто жертва на един облог…
Подхванах тирадата си. Чиновникът вдигна поглед и изрече:
— Амиго, задържате опашката!
— Но аз нямам нужда от зелена карта! Не ми трябва зелена карта! Аз съм американски гражданин, който се връща от чужбина и се опитвам да ви обясня защо съм без паспорт. Същото важи и за съпругата ми.
Мъжът забарабани с пръсти по масата.
— Вижте какво — заяви той, — акцентът ви показва, че сте американец. Но аз не мога да направя нищо за изгубения ви паспорт, а тук ме чакат още триста и петдесет души, които трябва да оправя, плюс още един влак, който в момента пристига. До среднощ няма да си легна. Защо не направите тази услуга и на двама ни и не вземете зелена карта? Няма да ви отрови, само ще ви даде възможност да влезете в страната. Утре можете да се борите с Държавния департамент да ви издадат нов паспорт — но не и с мен. О’кей?
Може да съм глупав, но не съм свикнал да се запъвам като магаре на мост.
— О’кей.
Посочих като свое местопребиваване адреса на дон Хайме — мисля, че поне това ми дължеше. Този адрес имаше предимството, че се намираше в друга вселена.
Полевата кухня беше точно това, което трябваше да се очаква от едно благотворително начинание. Храната обаче беше приготвена по американски вкус — за пръв път от месеци насам — освен това бяхме гладни. „Чудесната ябълка на Старк“, която получих за десерт, наистина беше такава. Слънцето още не беше залязло, когато се озовахме из улиците на Ногалес — свободни, изкъпани, нахранени и в Съединените щати — легално или почти легално. Положението ни беше поне десет пъти по-добро от онова, в което бяхме изпаднали преди седемнадесет седмици — двама голи корабокрушенци, измъкнати от океана.
В никакъв случай обаче не можехме да се наречем галеници на съдбата — нямахме никакви пари, нито място, където да се приютим, нямахме дрехи, освен тези на гърба ни, а моята тридневна брада и плачевното състояние на облеклото ми след излизането му от автоклава ми придаваха вид на безпризорен от градските клоаки.
Липсата на пари беше особено досадна, защото всъщност имахме спестените бакшиши на Маргрете, но на банкнотите пишеше „Reino“ вместо „Republica“, а и монетите изглеждаха другояче. Някои може би съдържаха достатъчно сребро, за да притежават поне минимална ценност. Но дори и да беше така, нямаше лесно и веднага да получим за тях пари в брой. Всеки опит да ги разменим щеше да ни навлече куп неприятности.
Колко ли бяхме изгубили? Нямаше валутен курс между различните светове. Можеха да се правят предположения на базата на покупателната способност — еди колко си яйца или захар… Но за какво да си правим този труд? Все едно, парите ни бяха изгубени.
Това положение твърде много напомняше за безплодните усилия, които бях положил в Масатлан. Като властелин над умивалнята се бях опитал да напиша две писма — първото до преподобния д-р Денди Дани Доувър, доктор по богословие, директор на „Църковното обединение за Благоприличие“ (и шеф на Александър Хергеншаймър), второто до адвокатите на Алек Греъм в Далас.
Не получих отговор на нито едно, нито ми ги върнаха обратно. Както се очакваше, защото и Алек, и Александър идваха от светове, в които нямаше летящи машини — аероплани.
Щях да опитам още веднъж, но не хранех особени надежди. Вече знаех, че този свят е чужд и на Греъм, и на Хергеншаймър. Откъде бях сигурен в това? Преди да стигнем Ногалес нямах никакви данни, но тук, в граничния арест, имаше… (дръжте се да не паднете!) ТЕЛЕВИЗОР! Красив голям сандък с прозорец от едната страна и в него живи изображения на хора… а отвътре излизаха звуци, докато тези измислени хора разговаряха!
Вие или притежавате такова изобретение, свикнали сте с него и го приемате за даденост, или живеете в свят, в който то не съществува. Тогава няма начин да ми повярвате. От мен да знаете — аз бях принуден да повярвам в съвсем невероятни неща. Такова изобретение има. Има и свят, където то е нещо толкова обичайно, колкото е например велосипедът, и се нарича телевизия, а понякога му казват ТиВи или „теле“, та дори и „идиотска кутия“… и ако разберете за какви цели се използва понякога това велико чудо, ще ви стане ясен смисълът на последното определение.
Ако някога попаднете без пукната пара в чужд град и няма към кого да се обърнете, а не горите от желание да търсите съдействието на полицията или да ви цапардосат с нещо по главата, има само един начин да решите бързо проблема. Обикновено решението се намира някъде из крайните квартали, в непосредствена близост до вертепите.