Спечели облог за Сатаната

Рано следобед на другия ден пристигнаха части на мексиканската армия. През това време не свършихме нищо полезно — повече ръчкахме из развалините. Няма да ви казвам какво открихме. Но войниците сложиха край дори и на това — всички цивилни бяха събрани на едно място и подгонени като стадо от полуострова и разрушения град към железницата отвъд реката. Там зачакахме — скорошни вдовици, мъже, току-що лишени от съпругите си, изгубени деца, ранени на импровизирани носилки и други, които можеха да ходят, хора без видими поражения, но безмълвни и с празни очи. Маргрете и аз бяхме сред щастливците — само гладни, жадни, мръсни и от главата до петите в синини, получени от лежането на земята по време на земетресението. Исках да кажа, по време на двете земетресения.

Дали имаше още някой, преживял и двата труса?

Не смеех да попитам. Изглежда бях единственият наблюдател на тази смяна на световете — освен Маргрете, която на два пъти дойде с мен, защото я държах в прегръдките си. Дали наоколо нямаше и други жертви? Може би и на „Конге Кнут“ имаше такива, които си държаха езика зад зъбите? Как да попитам? Извинявай, амиго, това същият град ли е като вчера?

Бяхме чакали на гарата около два часа, когато пристигна армейска водоноска — по една алуминиева чашка вода за всеки оцелял и войник с щик край всяка опашка, за да въвежда ред.

Точно преди залез слънце водоноската се върна с още вода и със самуни хляб. Маргрете и аз трябваше да си разделим общата дажба от четвъртинка хляб. По това време пристигна на заден ход някакъв влак и военните започнаха да качват хората в момента, в който го разтовариха. Маргрете и аз пак имахме късмет — натикаха ни в пътнически вагон, докато повечето хора пътуваха в товарни.

Влакът потегли на север. Никой не ни попита искаме ли да тръгнем в тази посока, не ни поискаха и пари за път — целият Масатлан се евакуираше. Докато не се оправеше водоснабдяването, градът оставаше във владение на плъховете и мъртъвците.