Траперът „Лешоядовия клюн“

Цяла войска от бели и апачи галопираше към хасиендата. Мищеките се бяха метнали на конете си да ги посрещнат. Чуваха се ликуващи викове и крясъци, надвишавани от пронизителното цвилене на разгорещените коне. Сетне бързи мъжки стъпки изкачиха стълбите до вратата и тя се отвори. Арбелец отправи очи към влезлия.

— Хуарес — прошепна, обезсилен от вълнението.

— Президентът — извика и Мария Хермоес.

— Да, аз съм — отзова се запотекът. — Дал Бог добро, сеньор Арбелец! Как се чувствате?

— Лошо, много лошо, сеньор — побърза да отвърне Мария. — Хосефа Кортейо го беше затворила в зимника, където трябваше да умре от глад. Нашият добър господар ужасни мъки изтърпя.

Хуарес свъси вежди, понечи да понита нещо, ала бе препятствай, тъй като от вратата екна ликуващ възглас:

— Татко!

— Ема, дете мое — тези думи искаше да изрече старият, болен хасиендеро, ала те замряха на езика му. Беше затворил очи, ала обятията му се разтвориха. В следващия миг се прегръщаха мълчаливо, ала толкова по-обилни бяха сълзите им.

Хуарес взе старицата под ръка и я изведе от стаята.

— Да ги оставим сами — каза й отвън. — Този блажен миг е тяхно свято право и не бива да ги ограбваме. Но ще ми кажете ли, сеньора, къде е сеньор Стернау?

— Замина — отговори тя. — Също така Бизоновото чело, Мечешко сърце и останалите. Накъде, не се знае.

— Но все пак трябва да са казали, след като са възнамерявали да напуснат хасиендата за известно време.

— Не. И не биха могли да го кажат, тъй като и самите те още не го знаеха. Те са по следите на Хосефа Кортейо.

Мария набързо го осведоми каквото знаеше. В този момент дойде и Каря, индианката. Тя влезе с Мария Хермоес при бащата и дъщерята, за да поздрави Арбелец, докато Хуарес пък трябваше да се посвети на своите задължения.

И лорд Дридън беше дошъл с тях. Половин час по-късно англичанинът стоеше с Хуарес в стаята, която онзи си беше избрал, когато влезе вторият вожд на мищеките с някакви книжа в ръка.

— Какво носи моят брат? — запита президентът.

— Писма за теб от сеньор Стернау. Едно момиче му ги е предало. Яздил е след враговете и го е срещнал по пътя си. Преди да продължи ми е изпратил тези писма до теб.

В действителност не бяха писма, а преписите на Емилия от секретната кореспонденция на стария Хиларио. Мищекът си тръгна. Отначало Хуарес само бегло и повърхностно прегледа записките. Но няколко мига по-късно англичанинът забеляза желязното лице на запотека да изразява необикновено напрежение. За да не го смущава, избягваше да гледа към него.

Най-сетне Хуарес прибра книжата.

— Прощавайте, сеньор — помоли, — но действително беше твърде важно.

— Новини от Стернау?

— Само препратени от него. Нали вече съм ви разправял за онази сеньорита Емилия?

— Вашата шпионка?

— Всъщност бих предпочел да я нарека моя съюзничка. Аз съм й много задължен, а сега е провела нов удар, който единствено на нея би могъл да се удаде. Принуден съм още днес да напусна хасиендата и да се отправя директно за Дуранго.