Пир за врани

— Каква приятна среща, лорд Варис.

— Сир Джайм? — изпъшка Варис. — Уплашихте ме.

— Точно това исках. — Изви камата и по острието потече струйка кръв. — Мислех си, че бихте могли да ми помогнете да измъкна брат си от килията му, преди сир Илин да му е отсякъл главата. Грозна глава е, признавам, но му е само една.

— Да… но… бихте ли… махнали ножа… да, леко, ако благоволи милорд, леко, ох, боли… — Евнухът опипа гърлото си и зяпна кръвта по пръстите си. — Винаги ме е отвращавала гледката на собствената ми кръв.

— Скоро ще се отвратите повече, ако не ми помогнете.

— Брат ви… ако Дяволчето изчезне необяснимо от килията си, щ-ще има много въпроси. Ж-животът ми ще е в опасност.

— Животът ви е в ръцете ми. Не ме интересува какви тайни знаете. Ако Тирион умре, няма да го надживеете дълго, обещавам ви.

— Ах. — Евнухът осмука кръвта от пръстите си. — Искате нещо ужасно… да пусна Дяволчето, който уби нашия обичен крал. Да не би да вярвате, че е невинен?

— Невинен или виновен, един Ланистър плаща дълговете си — глупаво отвърна Джайм.

Оттогава не беше спал. Сега виждаше брат си, щом затвореше очи, широката крива усмивка на джуджето под смачкания му нос, щом светлината на факела облиза лицето му.

— Жалък глупав сляп сакат глупак — беше му изръмжал със злоба. — Церсей е лъжлива курва, ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно и с Лунното момче, доколкото знам. А аз съм чудовището, каквото всички казват, че съм. Да, аз убих онова изчадие, син ви.

„Така и не каза, че се кани да убие баща ни. Иначе щях да го спра. Тогава аз щях да бъда родоубиецът, не той“.

Зачуди се къде ли се крие Варис. Началникът на слухарите благоразумно не се беше върнал в покоите си. Навярно беше взел кораб с Тирион, вместо да остане, за да отговаря на неудобни въпроси. Ако беше така, сега двамата сигурно бяха някъде в открито море и си деляха бутилка арборско златно в каютата на някоя галера.

„Освен ако брат ми не е убил и Варис и не е оставил трупа му да гние под замъка“. Можеше да минат години, преди да намерят кокалите му. Джайм беше завел долу стражи с въжета и фенери. Часове наред бяха обикаляли по криволичещи тунели, в теснини, през които едва можеше да се пропълзи, през скрити врати и тайни стълбища, и шахти, потънали в пълен мрак. Никога не се беше чувствал толкова сакат. Човек приема много неща за даденост, докато е с две ръце. Стълби например. Пълзенето дори не беше лесно — не току-така се казва „на четири крака“. Да не говорим, че не можеше да държи факел и да се катери като другите.

И всичките тези усилия за нищо. Намериха само мрак, прах и плъхове. „И дебнещи долу дракони“. Спомни си мътнооранжевия блясък на въглените в желязната паст на дракона. Мангалът огряваше пещера на дъното на една шахта, където се събираха няколко тунела. На пода й беше открил изтъркана мозайка на триглавия дракон на дома Таргариен, направена от черни и червени плочки. „Познавам те, Кралеубиецо — сякаш казваше звярът. — Тук бях през цялото време, чаках да дойдеш при мен“. И на Джайм му се струваше, че познава този глас, железните нотки на Регар, някогашния принц на Драконов камък.