Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Денят, когато се сбогува с Регар в двора на Червената цитадела, беше ветровит. Принцът беше облякъл черната си като нощ броня с рубинения триглав дракон, изпъкващ върху нагръдника.
— Ваша милост — помолил го беше Джайм, — разрешете този път Дари да остане да пази краля или сир Баристан. Техните плащове са бели като моя.
Принц Регар поклати глава.
— Царственият ми баща се страхува от баща ви повече, отколкото от нашия братовчед Робърт. Иска вие да сте до него, за да не може лорд Тивин да му посегне. Не смея да го лиша от тази патерица в такъв час.
Гневът на Джайм се надигна чак в гърлото.
— Не съм „патерица“. Аз съм рицар на Кралската гвардия.
— Тогава пазете краля — сряза го сир Джон Дари. — Когато си сложихте този плащ, обещахте да се подчинявате.
Регар сложи ръка на рамото на Джайм.
— Щом тази битка свърши, смятам да свикам съвет. Ще има промени. Отдавна го замислям, но… все едно, няма смисъл да говорим за непоети пътища. Ще разговаряме, щом се върна.
Това бяха последните думи на Регар Таргариен. Пред портите се беше събрала войска, друга се спускаше към Тризъбеца. Тъй че принцът на Драконов камък се метна на седлото и пое към съдбата си.
„Оказа се по-прав, отколкото си мислеше. Когато битката свърши, наистина имаше промени“.
— Ерис си въобразяваше, че нищо лошо няма да го сполети, ако ме държи до себе си — каза той на мъртвеца. — Не е ли смешно? — Лорд Тивин като че ли мислеше така — усмивката му беше станала по-широка. „Като че ли му е приятно да е мъртъв“.
Странно, но не изпитваше скръб. „Къде са сълзите ми? Къде е гневът ми?“ А гневът съвсем не беше непознато чувство за Джайм Ланистър.
— Татко — каза той на мъртвеца, — тъкмо ти ми казваше, че сълзите са белег за слабост у един мъж, тъй че не можеш да очакваш да плача за теб.
Тази сутрин бяха дошли хиляда лордове и лейди, за да минат на върволица покрай мъртвеца, а следобеда — няколко хиляди души от простолюдието. Бяха строго облечени и със строги лица, но Джайм подозираше, че много от тях се радват да видят великия мъж мъртъв. Дори в Запада към лорд Тивин изпитваха повече респект, отколкото обич, а Кралски чертог все още помнеше Грабежа.
От всички опечалени най-объркан изглеждаше Великият майстер Пицел.
— Служил съм на шестима крале — промълви той на Джайм след втората служба, докато душеше подозрително около трупа, — но тук пред нас лежи най-великият мъж, когото съм познавал. Лорд Тивин не носеше корона, но беше такъв, какъвто трябва да е един крал.
Без брадата си Пицел изглеждаше не само стар, но и немощен. „Обръсването му бе най-жестокото нещо, което направи Тирион“, помисли Джайм; знаеше какво е да загубиш част от себе си, онази част, която те прави такъв, какъвто си. Брадата на Пицел беше величествена, бяла като сняг и мека като агнешка вълна, буйно обрасла по бузите и брадичката и сипеща се на къдрици чак до пояса. Великият майстер имаше навик да я глади по време на тържествените служби; придаваше му мъдра осанка и прикриваше всички противни неща: отпуснатата кожа, провиснала под челюстта на стареца, малката му кисела уста и липсващите зъби, бръчките, брадавиците и безбройните старчески петна. Пицел се опитваше да възстанови изгубеното, но без особен успех. От сбръчканите му бузи и отпусната брадичка стърчаха само кичурчета и туфи, толкова тънки и рехави, че под тях се виждаше петнистата розова кожа.
— Сир Джайм, виждал съм ужасни неща през живота си — каза старецът. — Войни, битки, най-подли убийства… бях момче в Староград, когато сивата чума отнесе половината град и три четвърти от Цитаделата. Лорд Хайтауър изгори всички кораби в пристана, затвори вратите и заповяда на стражите да избият всички, които се опитат да избягат, било то мъже, жени или бебета. Убиха го, когато чумата отмина. В същия ден, в който отново отвори пристанището, го смъкнаха от коня му и му срязаха гърлото, и младия му син убиха също. До ден днешен невежите в Староград плюят, щом се спомене името му, но Квентон Хайтауър направи онова, което трябваше. Вашият баща беше от същия сорт. Мъж, който правеше каквото трябва.
Затова ли изглежда толкова доволен от себе си?
Очите на Пицел се бяха навлажнили от изпаренията, вдигащи се от трупа.
— Плътта… когато плътта съхне, мускулите се стягат и издърпват устните нагоре. Това не е усмивка, само… изсъхване, нищо повече. — Примига да махне сълзите. — Трябва да ме извините, много съм уморен. — Закрета бавно към изхода на септата, подпираше се тежко на тоягата си. „Той също умира“, осъзна Джайм. Нищо чудно, че Церсей го наричаше безполезен.