Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Наистина, признавам, че копнея за ароматите на Планински рай — отвърна невъзмутимо старата дама. — Но, разбира се, не мога да си замина, преди да съм видяла моята сладка Марджери омъжена за скъпия ви малък Томен.
— Аз също очаквам с нетърпение този ден — намеси се Тирел. — Двамата с лорд Тивин впрочем вече се канехме да насрочим датата. Може би двамата с вас ще подновим това обсъждане?
— Скоро.
— Скоро ще е добре — изсумтя лейди Олена. — Хайде, Мейс, време е да оставим нейно величество с нейната… скръб.
„Ще те видя мъртва, дъртачке — обеща си Церсей, щом Кралица та на тръните заситни между двамата седем стъпки високи телохранители близнаци, които се забавляваше да нарича Левия и Десния. — Ще видим от теб колко благоуханен труп ще се получи“. Старата беше два пъти по-умна от сина си, това беше ясно.
Кралицата измъкна сина си от Марджери и братовчедките й и се запъти към вратите. Дъждът най-сетне беше спрял. Есенният въздух миришеше приятно и свежо. Томен свали короната си.
— Сложи си я — заповяда Церсей.
— Вратът ме заболя — оплака се момчето, но се подчини. — Ще се оженя ли скоро? Марджери каза, че веднага щом се оженим, можем да отидем в Планински рай.
— В Планински рай няма да ходиш, но можеш да пояздиш до замъка. — Церсей махна на сир Мерин Трант. — Докарай кон за негово величество и попитай лорд Джилс дали може да ми окаже честта да се повози в носилката ми. — Нещата се задвижваха по-бързо, отколкото бе очаквала; нямаше време за прахосване.
Томен се зарадва, че ще може да язди, а лорд Джилс, разбира се, се почувства поласкан от поканата й… макар че когато го помоли да стане главен ковчежник, започна да кашля толкова силно, че тя се уплаши да не умре на място. Но Майката се оказа милостива и по някое време Джилс се съвзе достатъчно, за да може да приеме, и дори взе да кашля имената на хората, които иска да смени: митнически служители и назначени от Кутрето търговски посредници, дори един от пазителите на ключовете.
— Назовете която крава пожелаете, стига млякото да тече. И ако се повдигне въпрос, включил сте се в съвета от вчера.
— Вче… — Пристъпът на кашлицата го сгъна на две. — Вчера. Разбира се. — Лорд Джилс се изкашля в карето червена коприна, сигурно за да скрие кръвта в слюнката си. Церсей се престори, че не е забелязала.
„Когато умре, ще намеря някой друг“. Може би трябваше да повика обратно Кутрето. Не можеше да си представи, че на Петир Белиш ще му позволят да се задържи задълго като лорд-протектор на Долината, след като Лиза Арин беше мъртва. Владетелите на Долината вече се раздвижваха, ако можеше да се вярва на Пицел. „Успеят ли да изтръгнат от него онова нещастно момче, лорд Петир ще допълзи на четири крака“.
— Ваше величество? — Лорд Джилс пак се закашля и избърса устата си. — Може ли да… — закашля се отново — … да попитам кой… — нов пристъп го задави — … кой ще е Ръката на краля?
— Чичо ми — отвърна тя разсеяно.
Беше истинско облекчение, когато портите на Червената цитадела най-сетне се извисиха пред тях. Церей предаде Томен на грижите на кралските скуайъри и се оттегли в покоите си, за да отдъхне.
Тъкмо беше свалила обувките си, когато Джослин влезе плахо, за да й съобщи, че Кибърн моли за прием.
— Пусни го — заповяда кралицата. „Няма отдих за владетеля“. Кибърн беше стар, но в косата му все още имаше повече пепел, отколкото сняг, а бръчиците от смеха около устата му придаваха вид на любимото деденце на някое малко момиче. „Доста опърпано деденце обаче“. Яката на халата му беше протрита, а единият ръкав беше скъсан и грубо закърпен.
— Длъжен съм да помоля ваше величество за извинение — заяви той. — Бях долу в тъмниците да разследвам бягството на Дяволчето, както заповядахте.
— И какво открихте?
— В нощта, когато изчезнаха лорд Варис и брат ви, е избягал и трети човек.
— Тъмничарят, да. И какво?
— Казва се Рюген. Отговарял е за черните килии. Главният тъмничар го описва като дебел, небръснат, с дрезгав глас. Бил назначен още при стария крал, Ерис, влизал и излизал, когато си поиска. В последните години черните килии рядко са били обитавани. Другите ключари, изглежда, са се страхували от него, но никой не знае кой знае какво. Не е имал приятели, нито близки. Не е пиел, нито е посещавал бардаци. Килията му беше влажна и тъмна, а сламата, на която е спал — плесенясала. Нощното му гърне беше препълнено.
— Всичко това го знам. — Джайм беше огледал килията на Рюген, а след това я бяха претърсили и златните плащове на сир Адам.
— Да — каза Кибърн. — Но знаете ли, че под това вонящо гърне има разхлабен камък, с малка кухина под него? Като скривалище, където човек може да скрие ценности, които не иска да бъдат открити?