Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Писането на писмото върви великолепно. Много по-добре, отколкото си мислех вчера следобед, когато онова проклето камъче ме улучи по задника. След онзи малък инцидент се страхувах, че ще бъда твърде разсеян, за да работя. Твърде нервиран. Твърде изпълнен със съмнения кой ми погажда тези номера и защо.

Но след като продължих с писмото, тревогите ми отшумяха. Изгубих се в историята, държах разказа си като щит срещу външния свят, отбивах го, държах го на разстояние.

Цялата изминала нощ писах като обсебен от бесове, флумастерът ми летеше по мазилката като птица над заснежено поле (или може би като шейна по леден склон — Коледа е все пак). Кухнята е вече готова, както и цялото фоайе без една тясна ивица; в момента пиша надолу към мазето, входът към което е от лявата страна на стълбите (виж плана). Тук долу е много тъмно дори при запалена лампа и се налага да закрепя втора свещ на челото си, за да си осигуря достатъчно светлина. Чувствам се като Орфей, слизащ в царството на Хадес.

В кухнята не се случи нищо значително — мрачно, гледащо на юг помещение с напукана емайлирана мивка под прозореца, огънат бюфет покрай едната стена с ръждива печка и хладилник от двете му страни — повтарям, нищо значително, като се изключи това, че още в началото реших да увелича размера на буквите. Причината е, че кухнята е голяма и ако бях продължил да пиша дребно (с букви колкото стафиди), историята за гибелта на лорд Слагсби щеше да заеме само половината налично пространство и така да съсипе замисъла ми „едно помещение — едно убийство“. Затова надух стафидите до лешници и разказът се вмести перфектно. Най-перфектно от всички описани дотук убийства, което несъмнено би доставило удоволствие на жертвата, която винаги държеше всичко да е спретнато и подредено.

Сега буквите са отново колкото стафиди, макар че по-късно може да се наложи промяна, особено в мазето, което е също доста обширно. Харесва ми идеята писмото да се разширява и свива в движение. Така ми напомня на биещо сърце.

Като оставим настрана размера на буквите, единственият истински проблем са тръбите. Кухнята си имаше предостатъчно от тях — бог знае кой е проектирал водопровода и канализацията на замъка, но явно бе оплескал нещата — и беше доста трудно да пиша над, под и около тях. Например на източната стена проклетите тръби са направо като спагети — големи, малки, пластмасови, медни, прави, извити — и трябваше някак да прокарам текста си ясно сред тях, без да съсипя формата и посоката му. Беше като някаква изключително сложна игра на дама, всяко изречение трябваше внимателно да се постави в наличното пространство като стъпало между пукнатините в паважа. Справих се, но успехът ми струваше много усилия и концентрация и когато приключих, бял плувнал в пот, сякаш съм обезвреждал голяма бомба.