Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Половин час по-късно още клечах зад зелениката и мислех, когато недалеч спря микробус. Беше син, с гърмящ ауспух и ръждясали брони. Отначало си помислих, че е полицейски. По полицейските коли обаче едва ли можеше да се види думата „Мир“, изписана с големи бели букви от двете страни, така че след първоначалния пристъп на паника се отпуснах.
„Сигурно са спрели заради гледката — помислих си аз. — По-добре да се скрия в гората. Точно сега е най-добре никой да не ме вижда.“
Изправих се, обърнах се и тръгнах крадешком към дърветата. Успях да измина само няколко метра, когато гласът ме спря. Познат глас.
— Има ли някого?
„Не — помислих си аз. — Не може да бъде. Не тук. Не сега. Прекалено нелепо е.“
— Ехо — отново се обади гласът. — Като че ли се загубих. Търся село Трипали.
— Емили? — извиках аз, обърнах се и забързах обратно към пътя. — Емили, ти ли си? Кажи ми, че си ти!
— Добре — разсмя се тя, защото наистина бе тя, седнала в микробуса, млада и прекрасна както винаги, с огромна карта на таблото пред себе си. — Аз съм!
— Не мога да повярвам — изквичах аз. — Не е истина. Какво правиш тук?
— Казах ти. Опитвам се да намеря село Трипали.
— Защо, за бога?
— Защото след като го намеря, ще знам къде се намирам на тази карта.
Емили вдигна грамадната карта и се опита да я сгъне на две, но тя упорито отказваше да се подчини, а порив на вятъра я лепна за лицето й като някакво голямо боне. Наведох се през прозореца и я махнах.
— Селото е там долу — казах, като й помагах да овладее картата. — От другата страна на реката.
— Ох, господи — въздъхна тя. — Май съм направила един голям кръг. Е, поне вече знам къде съм.
Смачка картата на голяма топка и я метна през рамо.
— Е, качвай се най-сетне — рече.
— В какъв смисъл „качвай се“?
— В смисъл да се качваш, разбира се. Отиваме в Лондон. Можеш да ми правиш компания. И трябва да направим нещо с тези дрехи. Изглеждаш нелепо.
И това беше. Качих се в микробуса, спуснахме се по склона и излязохме на моста към селото.
— О, виж! — възкликна Емили. — Май нечий трактор се е повредил.
И продължи на юг. В ранния следобед спряхме да хапнем и да сменим униформата ми на иконом с панталони на цветни ивици с широки крачоли и риза на ярки безформени петна.
— Така е много по-добре — каза Емили. — Изглеждаш двайсет години по-млад.
Продължихме по пътя си и към 21:30 се озовахме в крещящия, осветен с неонови светлини Сохо. Където, както помните, започва едно съвсем друго убийство.
— Довиждане, Рафаел! — извика Емили, докато подкарваше микробуса. — Изглеждаш фантастично.
— Мамка му — промърморих, опипвайки Хапчето в джоба си. — Мамка му, мамка му, мамка му!
Това е в общи линии всичко, което имам да кажа за лорд Слагсби. В това помещение обаче — кухнята — ми е останало още малко място и затова ще изясня два последни момента, преди да приключа.
Разбира се, бях заподозрян, че имам пръст в смъртта на Негово Благородие. Дори полицаите не са достатъчно тъпи, че да пропуснат връзката между човек, който купува кутия сладкиши в 9:30 сутринта и появата на същите сладкиши 15 минути по-късно, размазани по цялото лице на наскоро починал благородник. Нямам представа дали са ме търсили или не. Знам само, че така и не ме намериха, защото новият ми живот като рок звезда се оказа желязна маскировка — факт, който беше демонстриран около година и половина по-късно, когато „Екзекуторите“ свиреха в един клуб в Нюкасъл. Получи се добро изпълнение и публиката го хареса, особено едно голямо русокосо момиче, което все се катереше на сцената и ме целуваше по бузата. След края тя дойде и ме помоли за автограф, явно без да си дава сметка, че сме се срещали неведнъж преди. Разбирате ли, тя беше Шарън Магот, момичето с едрия кокал, което помагаше зад тезгяха в пекарна „Шайн“. Едва ли е нужно да казвам, че направих автографа си колкото се може по-нечетлив. Няма смисъл да изкушаваш съдбата.
И второ, официално изглеждащият документ на Емили. Онзи, който ме прати от Германия в Англия, от един живот в друг. Какво стана с него? Ами държах го на нощното си шкафче близо 23 години, целувах го всяка нощ, преди да заспя, галех го, сякаш беше част от самата Емили — и така до една нощ през 1968 г., когато, ядосан от безпричинното събуждане от Негово Благородие, в пристъп на гняв го смачках на топка и го натиках в гумения маркуч до леглото ми. Нищо чудно да си е там и до ден-днешен — пожълтял, разпадащ се, забравен, бледа сянка на някогашната слава. Навремето обаче той отваряше всички врати! Всички врати.