Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Там мисис Шайн — същата мисис Шайн, на която се наслаждавах от време на време сред бидоните с компост и доматите в парника на Лъми — работеше зад щанда, от средата на шейсетте нататък подпомагана от едно местно момиче с едър кокал на име Шарън Магот.
— Добро утро, мистър Финикс — изгукваше жената на пекаря, чиито титанични гърди напираха над престилката й като чували с брашно, окачени на градинска порта. — Дошли сте за сметановите сладкиши.
— Точно така, мисис Шайн — невинно отвръщах аз. — И ще бъдете ли така мила да добавите едно ягодово рогче.
— Мистър Финикс, много добре знаете, че винаги ви давам рогче.
— Напълно сте права, мисис Шайн.
— А днес ще ви дам едно особено голямо.
— Сигурен съм, че ще ми напълни устата, мисис Шайн. С нетърпение очаквам да го оближа отвътре.
Размяната на подобни намеци продължаваше (кокалестата Шарън Магот изобщо не схващаше двусмислията), докато мисис Шайн опаковаше сладкишите на Негово Благородие, след което двамата си намигахме и аз излизах, за да поема обратно към чакащия ме работодател.
— По дяволите, Финикс, къде се губиш? — викаше той, докато приближавах. — Седя тук като някаква проклета свиня на кол! Спрял си да подремнеш по пътя, а?
— Съжалявам, Ваше Благородие. В магазина имаше опашка.
— По дяволите опашките. Дай ми сладкишите. Има ли еклери?
С тези думи разкъсваше капака на картонената кутия и започваше да нагъва сладкиш след сладкиш в лакомо мълчание, докато го карах бавно нагоре по виещата се пътека към Трипали Хол. Когато стигахме главния вход, мустакът му беше омазан със сметана, по сакото му имаше трохи, кутията беше празна, а лицето на Негово Благородие имаше блестящ зеленикав оттенък.
— Бог да се смили над душата ми, Финикс — проплакваше той и се оригваше шумно. — Ще горя в ада заради този грях.
— Това са просто сладкиши. Ваше Благородие.
— Не, Финикс, не са просто сладкиши. Те са слабост. Женска слабост. А сега ме върни в кабинета, за да поработя малко. И нито дума за това, ясно? Нито дума.
— Нито дума, Ваше Благородие — уверявах го аз. — Нито дума. Можете да разчитате на мен.
Такъв бе любопитният ритуал, изпълняван всеки втори петък в Трипали Хол; до голяма степен такъв бе и любопитният ритуал, изпълнен през втория петък на февруари 1969 г., когато видях сметката на Негово Благородие, слагайки по този начин край на 24-годишната ми служба при него.
Денят беше започнал по обичайния начин — карах своя мърморещ работодател, вече здравата навлязъл в осемдесетте и леко глух, надолу по виещата се пътека до мястото, където тя излизаше на пътя за селото. Там по стара и почитана традиция го оставих зад зелениката и продължих сам, а в ушите ми звъняха заръките му да не забравям рогчетата с ягодово сладко.
— И гледай да са с повече сметана! — изсъска той от клоните. — Миналия път бяха сухи като задник на дервиш!
Както винаги, в пекарна „Шайн“ бях обслужен от мисис Шайн, вече леко посивяваща, макар и с все така впечатляващ бюст. Разменяхме си намеци, докато кокалестата Шарън Магот шеташе наоколо с тави с джинджифилови човечета. Взех кутията сладкиши и поех обратно през селото, минах по моста и продължих нагоре към Негово Благородие, както правех всеки път.
— По дяволите, Финикс, къде се губиш? — изрева той, щом приближих. — Седя тук като някакъв шибан Робинзон Крузо на острова си! Паднал си в някоя миньорска шахта, а?
— Съжалявам за забавянето, Ваше Благородие — търпеливо отвърнах аз. — Наложи се да почакам за ягодовите рогчета.
— Адски си нехаен, Финикс. А сега ми дай сладкишите. Ореховки има ли?
И в този момент, без никаква очевидна причина, всичко внезапно започна да се променя. Не мога да обясня защо трябваше да се случи тогава, точно през онзи втори петък, а не през предишния или следващия. В деня нямаше нищо необичайно. Негово Благородие не беше по-заядлив от обичайното, нито по-груб; аз също не бях в по-лошо настроение, отколкото предишния или по-предишния път. Този втори петък си беше във всяко отношение същият като всеки друг втори петък през последните 24 години. Поради някаква причина обаче точно тогава реших, че ми е писнало. След четвърт век ми беше дошло до гуша и вместо да дам на Негово Благородие сладкишите, както ми беше наредил и както обикновено правех, аз отстъпих крачка назад, като продължавах да ги държа.
— Няма да ги получите — казах аз.
— Какво означава това! — запръска слюнки той. — Дай ми сладките! Дай ми ги веднага!