Пощенската картичка

- Може да дойда до Хайфа с теб, да си направим екскурзия - усмихна се тя. Знаеше, че след това ще трябва да спят заедно.

- Няма да се получи. Аз работя сам, винаги е било така. Както и да е, ти знаеше мнението ми по този въпрос от самото начало. - Тоби си наля питие. - Искаш ли?

Кали поклати глава, изведнъж се почувства смазана.

- Мислех, че ще промениш мнението си. Мислех, че децата са естествена част от брака.

- Не и за мен. Миризливи пелени, повръщане, петна от мляко, рев през нощта - това не е представата ми за забавление.

Това бе отговорът, от който Кали се страхуваше, но тя бе твърде шокирана, за да продължи да спори. Камък легна на сърцето й, когато осъзна какво означават думите на Тоби. Той беше разглезено егоистично копеленце, което правеше каквото си иска, без да мисли за нея. И харесваше живота си такъв, какъвто е. Защо е била толкова сляпа за егоцентричната му същност? Докато седеше там, отпуснат на дивана, тя за първи път го видя истински, като през увеличително стъкло. Каролайн трябваше да направи тежък избор: или да приема решенията му и да живее по неговите правила, или да си тръгне. Нямаше начин да го убеди да разбере нейната гледна точка. Тя се отпусна, парализирана от разочарование.

- Не ме наказвай с мълчание, скъпа. Ще те изведа навън тази вечер, за да отпразнуваме завръщането ти.

- Не, благодаря. Нека просто да останем вкъщи за разнообразие и да се насладим максимално на времето си заедно, докато можем. - Усмихна му се, но това бе горчива усмивка, пълна със смайване и несигурност. Сякаш си махаха от два противоположни бряга на река, която внезапно се бе надигнала, за да ги раздели. И наблизо не се виждаше мост.

* * *

Скъпа Марта,

Не знам как да напиша това, но от всички хора на света ти си тази, която може да ме разбере и да ми прости. Дойдох в Кайро с такива надежди за щастие с Тоби, но сега се влюбих в един прекрасен човек, който е всичко, което съпругът ми не е: образован, нежен и много умен. Той е белгиец, ще повярваш ли? Един млад мъж, с когото се срещнахме за пръв път преди години, а сега имам чувството, че съм го познавала цял живот.

Съпругът ми работи далеч. Винаги е зает да печели и да губи пари. Не иска да има деца. Мрази децата. Опитах се да променя мнението му, но той е категоричен, а аз се чувствам излъгана, ужасно самотна и отчаяна. Новата любов запълни празнината в сърцето ми. Срещнахме се отново случайно. Нямах намерение да предавам обета си, въпреки че не е направен пред Бога в църква, а на борда на кораб, но не мога да живея в лъжа.

Феран чете лекции в университета, а аз имам работа в града. Той ме потърси чрез приятели, за да подновим познанството си, и двамата се срещнахме в тиха чайна, където успяхме да обядваме в уединение. После отидохме в апартамента му по време на сиестата. Толкова съм спокойна, когато съм с него. Френският ми се подобрява с всеки изминал час.