Забравените
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: John Puller #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-331-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Забравените». Краткое содержание книги:
На пръв поглед Парадайз е земен рай. Джон обаче скоро разбира, че там се върши дейност, която обрича стотици хора от цял свят на същински ад. Военният агент е свикнал да рискува, но противниците му са толкова силни и зловещи, че не могат да бъдат разбити лесно. Джон дори не подозира, че в предстоящата битка на живот и смърт ще намери съюзник с почти свръхестествени способности. Един човек на честта, готов на саможертва. Един българин.
— Ще спя в колата — рече той.
— В корвета? — учуди се тя.
— Не. Вече имам друг превоз. Прецених, че една спортна кола се набива на очи повече от необходимото.
— Имаш право.
— По тази причина ще нощувам в новата си кола.
— Направо на улицата?
— Какво лошо? Нали вие имате грижата за сигурността?
— Току-що си пребил осем жители на Парадайз, Пулър. Сигурна съм, че те всички имат достатъчно роднини и приятели, които изгарят от нетърпение да ти устроят малък реванш. Ще тръгнат да те търсят, независимо дали ще спиш в колата си или в някой евтин мотел.
— Мога да взема назаем едно одеяло и да спя на плажа — подхвърли той.
— Защо се правиш, че не разбираш какво ти говоря? — нервно отвърна тя. — Ако те спипат, ще те убият!
— Да имаш някакви други оферти? Честно казано, моите идеи се поизчерпаха…
В очите на Ландри се появи първо несигурност, а след това и неудобство. Промяната в поведението й пробуди любопитството на Пулър. Какво ли ще изтърси? — запита се той.
— Можеш да дойдеш у дома — промълви тя, после побърза да добави: — Само за тази вечер.
— В Парадайз ли живееш?
— Всъщност не. Но съм съвсем близо, в Дестин.
— А защо не в Парадайз?
— Честно казано, гледката в Дестин ми харесва повече, а разстоянието до там е едва петнайсет минути. Но те са много важни минути, особено за теб. Съмнявам се, че роднините и приятелите на тези хора ще те потърсят там.
— Не е нужно да се ангажираш с мен.
— Знам. Предлагам ти, защото искам да ти помогна.
— Изобщо не ме познаваш.
— Вече ти споменах, че брат ми служи в армията. Помолих го да те провери. Каза, че никога не е виждал толкова безупречно досие. Единствената ти черна точка е, че не си постъпил в Уест Пойнт. Накрая брат ми добави, че баща ти е нещо като Патън и Шварцкопф, взети заедно.
— Няма как да го отрека, макар че повече прилича на генерал Патън — и той като него раздава шамари в болницата.
— Значи ще дойдеш?
— Добре. Но само за една нощ.
— Само за една нощ — повтори тя, после измъкна джиесема си и повика полиция, плюс линейки за осем сериозно пребити мъже.
Приключи с разговора, прибра телефона и подхвърли:
— Бълок със сигурност ще поиска да си поговорите за това, което заварих.
— Дума да няма. Всъщност ние с него вече се видяхме тази вечер.
— И не ти откъсна главата?
— Напротив. Мисля, че стигнахме до споразумение.
— Ясно. Но не разчитай много на него, особено след като види това тук…
— Сигурно е така — сви рамене Пулър.
— Доколкото мога да преценя, това е нов рекорд в историята на Парадайз.
— Разбирам.
— Колко дълго ще останеш тук?
— Още не мога да ти отговоря.
— Зависи от разследването на смъртта на леля ти?
— Аха.
— Никога не се отказваш, а?
— Не виждам смисъла — сви рамене Пулър.
33
Потегли след нея. Тя караше тъмносиня тойота с бял покрив — модел FJ крузър с постоянно задвижване на четирите колела. Един солиден и много здрав автомобил, способен да се движи както по асфалт, така и по пясък. Вероятно го беше купила именно заради това. Вече си беше съставил мнение за нея като за сериозна и разумна жена. Това си личеше дори по начина, по който спазваше ограниченията на скоростта по пътя на запад към Дестин.
Шофирайки с една ръка, той набра номератора на ФВЗ. Разговорът с брат му беше предварително планиран и по тази причина го свързаха незабавно.
Робърт Пулър вдигна още на първото позвъняване. Очевидно беше очаквал обаждането на по-малкия си брат.
— Извинявай, че звъня толкова късно, но ме забавиха.
— Няма нищо. Тази вечер мислех да се поразходя на чист въздух, но реших да остана и да изчакам обаждането ти.
— Приятно ми е да чуя, че си съхранил чувството си за хумор.
— Това може би е най-важното, което ми е останало. И със сигурност единственото.
— Разбирам.
— Когато казваш, че някой те е забавил, обикновено го намират окървавен в канавката — отбеляза Робърт.
— Този път не са в канавка, а в ареста.