Аз още броя дните

Зоран замълча. Знаех, че това е само измамното затишие преди ураганът да удари със страшната си сила. И Зоран наистина продължи с равен, лишен от живот глас.

— Случи се на трети септември хиляда деветстотин деветдесет и втора година, проклетият трети септември! През целия ден имаше бомбардировки, Сараево се тресеше — беше страшно. Закъде ли е била тръгнала? Аз бях тук и се наливах с ракия, за да притъпя страха, който ме влудяваше. И в един момент влита Айда — бяхме от един квартал с нея и приятеля ѝ Давор — разчорлена, запъхтяна. И крещи: „Зоране, бързо, раниха Катя! Давор я занесе в болницата“. Изтрезнях на секундата. Хванах Айда под мишница и я завлачих по стълбите. Навън небето беше притъмняло, прах и отломки по нагорещения от снарядите асфалт. До болницата не чухме нови изстрели. Връхлетях като полудял, а тя лежеше на мръсния чаршаф, с хиляди тръбички, набучени в нея. Но беше жива. Как само благодарях на Господ, в който не вярвам. Лекарят каза, че ще живее. Вече после, когато мина много време, ми разказаха как Давор я е носил на ръце през половин Сарево под снарядите. Само чудото ги е спасило. Такъв си беше Давор, още от малък, добряк.

Зоран преглътна сълзите, пресуши докрай чашата.

— Едва бяхме излезли с Айда оттам, когато се чу експлозия. Отнесе половината болница. Бяха я взривили бошняците. Втурнахме се обратно през отломките в горящите коридори. Тя нямаше и драскотина по себе си. Просто се беше задушила. Беше умряла тихичко. Никога не ми каза лоша дума. Никога не ме обиди — не беше способна на това. Никога не ме нарани. А аз колко съм я ранявал… И пак се усмихваше. Махнах всички тръбички, отръсках отломките от нея, грабнах я на ръце и тръгнах. Не знаех накъде. По улиците ме гледаха странно, макар че такива гледки вече бяха станали ежедневие. Всъщност знаех. Занесох я право у нас. Още беше топла. Още миришеше на мляко. Или на мен така ми се искаше. Оставих я на леглото ни. Лочех ракия направо от бутилката, исках всичко да изгоря. Съблякох я. Гола. Взех легена и някаква нейна блузка и много внимателно я почистих. Цялата: от пръстите на краката до връхчетата на ушите. Имаше толкова бяла кожа. Продължавах да се наливам. Легнах до нея. Прегърнах я, помирисах вратлето ѝ и заспах. Когато се събудих, беше вече изстинала. Толкоз. На другия ден я погребахме. Погребенията ставаха бързо, нямаше време за нищо, а и през септември е топло. Така останах без Катя. Не мога повече да докосна жена. Иска ми се, но не мога. Вися по заведенията, пия, гледам влюбените двойки, представям си как се любят, как се докосват… Понякога усещам нейния парфюм и ми прималява. А нощите са страшни, с това влудяващо безсъние.