Разказът на прислужницата
- Автор: Этвуд Маргарет, Атууд Маргарет
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разказът на прислужницата». Краткое содержание книги:
Това не биха унищожили.
Обръщаме се с гръб към Стената, с глави наляво. Тук има няколко празни магазина, чиито витрини са издраскани със сапун. Опитвам да си спомня какво са продавали в тях навремето. Козметика? Бижута? Повечето магазини, в които се продават мъжки стоки, още са отворени, затворени са само онези, които търгуваха със суета.
На ъгъла е магазинът, известен като „Скрижали на духа“. Франчайз е — има такъв магазин в центъра на всеки град, във всяко предградие, поне така казват. Сигурно печели добре.
Витрината на „Скрижали на духа“ е противоударна. От другата страна има печатарски преси, многобройни редици. Наричаме ги Свещени валяци, но само помежду си, защото названието е неуважително. Машините печатат молитви, свитък след свитък, неспирно бълват молитви. Поръчват се по Компофона, чувала съм Съпругата на Командира да го прави. Поръчката на молитви от „Скрижали на духа“ се възприема като признак за набожна вярност към режима, затова Съпругите на Командирите често го правят. Така подпомагат кариерата на съпрузите си.
Има пет различни молитви: за здраве, богатство, смърт, раждане и грях. Избираш, която искаш, въвеждаш номера, после въвеждаш собствения си номер, за да изтеглят парите от сметката ти, и броя на повторенията на молитвата.
Машините говорят, докато отпечатват молитвите. Ако искаш, може да влезеш вътре да слушаш монотонното металическо повторение на едно и също нещо отново и отново. След отпечатването на молитвите хартията се навива обратно през друг процеп и се рециклира. В сградата няма никого — машините работят сами. Отвън не се чуват гласовете, само мърморене, напев като от коленичила набожна тълпа. Всяка машина има око в златно отстрани, оградено от две малки златни криле.
Опитвам да си спомня какво продаваха тук, когато мястото беше магазин, преди да стане „Скрижали на духа“. Мисля, че беше бельо. Розови и сребристи кутии, цветни чорапогащи, сутиени с дантела, копринени шалове? Нещо изгубено.
Двете с Гленова стоим пред „Скрижали на духа“, гледаме през противоударните прозорци, наблюдаваме как седем машини бълват молитви, които после отново изчезват в отвора, обратно в селенията на неизреченото. Отмествам поглед. Виждам не машините, а Гленова, отразена в стъклото на витрината. Гледа право към мен.
Взираме се в очите си. За пръв път виждам очите на Гленова — направо, в упор, не косо. Лицето ѝ е овално, розово, пълно, но не дебело, очите ѝ са кръглички.
Тя приковава погледа ми в стъклото с нетрепващи очи, решително. Вече ми е трудно да отместя поглед. И се шокирам — като да видиш някого гол за пръв път. Неочаквано във въздуха помежду ни се появява опасност, а преди нямаше нищо такова. Дори срещането на погледите съдържа опасност, макар наблизо да няма никого.
Най-сетне Гленова заговаря:
— Мислиш ли, че Бог чува тези машини? — шепне, по навик от Центъра.
Навремето щеше да бъде най-обикновена забележка, нещо като учено размишление. В момента е измяна.
Мога да се разпищя. Мога да избягам. Мога безмълвно да се извърна от нея, да покажа, че няма да търпя такива думи в мое присъствие. Подривна дейност, бунтарство, светотатство, ерес, всичко в едно. Овладявам се.
— Не — отговарям.
Тя въздъхва — продължителна въздишка на облекчение. Заедно сме преминали невидима граница.
— Аз също — казва.
— Но сигурно е някаква вяра — казвам. — Като тибетските молитвени колела.
— Какво е това? — пита.
— Само съм чела за тях — обяснявам. — Върти ги вятърът. Вече ги няма.
— Като всичко останало — казва. Едва сега преставаме да се гледаме.
— Безопасно ли е тук? — прошепвам.
— Мисля, че е най-безопасното място — отговаря. — Изглежда, все едно се молим и толкова.
— Ами те?
— Те ли? — пита, все още шепнешком. — Най-безопасно е навън, където няма микрофони. Защо им е да слагат тук? Мислят, че никой няма да се осмели. Задържахме се достатъчно. Няма смисъл да закъсняваме. — Обръщаме се заедно. — Върви с наведена глава и мъничко се наведи към мен — предупреждава ме тя. — Така ще те чувам по-ясно. Не говори, когато се зададе някой.
Крачим, навели глави както обикновено. Толкова съм развълнувана, че почти не мога да дишам, но крача с отмерена стъпка. Повече от всякога трябва да избягвам да привличам внимание.