Разказът на прислужницата
- Автор: Этвуд Маргарет, Атууд Маргарет
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разказът на прислужницата». Краткое содержание книги:
Двадесет и седма глава
Крача с Гленова по лятната улица. Топло е, влажно е, навремето щеше да е за лятна рокля и сандали. В кошницата на всяка от нас има ягоди — сега им е сезонът, затова ги ядем ли, ядем, докато ни омръзнат — и малко увита в хартия риба. Взехме ги от „Хлябове и риби“49 с дървената табела — риба с усмивка и мигли. Обаче там не продаваха хлябове. Повечето домакинства сами си пекат хляба, но се намира изсъхнал хляб и спаружени понички в „Хляб насъщен“, ако закъсаш. „Хлябове и риби“ почти никога не е отворен. Защо да си правят труда, след като няма какво да продават? Закриха морския риболов преди няколко години, затова сега оскъдните риби, които предлагат, са от рибарници и имат вкус на кал. По новините съобщават, че крайбрежните зони си „почиват“. Помня морския език, треската, рибата меч, мидите, рибата тон, омарите, пълнени и печени, сьомгата — розова и тлъста, печени филета. Възможно ли е всички да са изчезнали като китовете? Чувала съм този слух, стигал е до мен като беззвучни думи, устните едва забележимо са помръдвали, докато чакаме на опашка отвън някой магазин да отвори, подмамени от плаката със сочни бели филета на витрината. Слагат такива плакати на витрината, когато имат нещо, и ги махат, когато нямат стока. Език на знаци.
С Гленова днес крачим бавно — топло ни е с дългите ни рокли, подмишниците ни са мокри, изморени. Поне в тази жега не носим ръкавици. Някъде в тези улички преди имаше магазин за сладолед. Не помня как се казваше. Нещата се променят много бързо, понякога събарят сгради или ги превръщат в нещо друго, трудно помниш кое какво е било преди. Можеше да си купиш две топки и да ти ги поръсят с шоколадови пръчици. Носеха мъжко име. „Джонис“? „Джакис“? Не помня.
Ходехме там, когато тя беше мъничка, и аз я повдигах, за да погледне през стъклената витрина, където бяха изложени дълбоките съдове със сладолед в нежни цветове — бледооранжево, бледозелено, бледорозово, а аз ѝ четях имената, за да си избере. Не избираше по име обаче, а по цвят. Дрешките и гащеризончетата ѝ също бяха в тези цветове. Пастелно сладоледени.
„Джимис“, така се казваха шоколадовите пръчици.
С Гленова вече се чувстваме по-непринудено една с друга, свикнахме. Като сиамски близначки. Вече не спазваме много-много формалностите, когато се срещаме — усмихваме се и потегляме заедно, отправяме се плавно по ежедневния коловоз. Понякога променяме маршрута — няма забрана срещу това, ако не преминаваме отвъд бариерите. Плъх в лабиринт е свободен да ходи навсякъде, стига да не напуска лабиринта.
Вече сме ходили по магазините и в църквата, сега сме при Стената. Днес на нея няма нищо, през лятото не оставят телата да висят толкова дълго, колкото през зимата, заради мухите и заради миризмата. Навремето това беше земята на ароматизаторите за въздух, борови и цветни, и хората все още ги харесват, особено Командирите, които проповядват чистота във всичко.
— Купи ли всичко от списъка? — пита ме Гленова, макар да знае, че съм. Списъците ни никога не са дълги. Напоследък ми е предала част от своята пасивност, част от меланхолията си. Нерядко първа ме заговаря.
— Да — отговарям.
— Хайде да заобиколим — предлага. Има предвид да се спуснем към реката. От известно време не сме ходили.
— Добре — съгласявам се. Не се обръщам веднага, а оставам на мястото си, поглеждам към Стената за последен път. Там са червените тухли, там са прожекторите, там е бодливата тел, там са куките. Празна, Стената е някак по-зловеща. Когато някой виси на нея, поне знаеш, че се е случило най-лошото. Но когато е празна, плаши като приближаваща буря. Ако виждам тела, истински тела, и по големината и формата им отсъждам, че никое от тях не е на Люк, съм в състояние да вярвам, че той все още е жив.
Не знам защо очаквам да се появи на тази стена. Има стотици други места, където може да го убият. Не мога да се отърся обаче от мисълта, че е тук в този момент, зад голите червени тухли.
Опитвам да си представя в коя сграда е. Помня къде са постройките в ограждението на Стената — преди, когато беше университет, можехме свободно да ходим там. И все още ходим от време на време, за женските Избавления. Повечето сгради също са от червени тухли, някои имат сводести врати, романско влияние, от деветнайсети век. Вече не ни пускат да влизаме в сградите, но и кой ли би поискал? Сега постройките принадлежат на Очите.
Може да е в Библиотеката. Някъде из подземията. Сред лавиците.
Библиотеката е като храм. Импозантно бяло стълбище води до редица врати. Вътре още едно стълбище отвежда нагоре. От двете му страни, по стените, има ангели. А също и хора, които се сражават или се канят да се сражават, с чист и благороден вид, не мръсни, окървавени и миризливи, както сигурно са изглеждали. Победата е от едната страна на входа вътре, води ги напред, а Смъртта е от другата. Стенопис, увековечаващ някоя война. Мъжете от страната на Смъртта са още живи. Въздигат се на небето. Смъртта е красива жена с криле и една почти заголена гръд. Или това беше Победата? Не мога да си спомня.
49
„Той взе петте хляба и двете риби и, като погледна към небето, благослови и разчупи хлябовете, и даде на учениците Си, за да им ги наслагат; също и двете риби раздели на всички“ (Марк. 6:41). — Б.пр.