Кланът на вълчицата

— Вълнуващо — поправи го дамата.

В този момент камбаните на църквата бавно и тържествено известиха четири часа. Анаид почувства как сърцето й се свива при мисълта, че това може би е последният камбанен звън, който чува от часовника на Урт.

Никога не беше напускала родния си дом.

Никога не беше пътувала.

Дори нямаше куфар.

Изправи се разтреперана, с подкосени крака и се сбогува с призраците. Вече беше изпълнила част от плана си.

— Трябва да вървя — рече тя, като взе сака си от пода.

— Един момент.

— Още не можеш да тръгнеш.

— Нима толкова много ме обичате?

Рицарят въздъхна:

— Доста се привързахме към теб и ще ни липсваш.

Анаид го погледна изненадана. Отговорът му бе прям и искрен, гласът му също, а в думите му нямаше и капка двуличие.

— Но има и още нещо… Беше ни обещала свободата — отбеляза дамата.

Ето че дойде ред на Анаид да си отмъсти. Хвана се за главата театрално, като човек, който с досада се сеща, че е забравил нещо.

— Ах, да, наистина. Ще го направя, когато се върна от Париж.

— Сигурно ли е? — попита обнадеждена дамата.

— Даваш ли ни дума? — отправи гореща молба рицарят.

— Имате думата ми, че когато се върна от Париж, ще ви дам свободата. — След което загаси лампата, затвори тихо вратата на стаята си и като се стараеше да не вдига никакъв шум, се измъкна тайничко навън.

Стигна до плевника и сърцето й подскочи. Едно е да замислиш нещо и да си съставиш план, а съвсем друго е да го изпълниш. Дали ще се справи да управлява колата на Селене?

Първо трябва да я запали и да я подкара. Врътна ключа и натисна педала за газта. Опита на няколко пъти, но двигателят се давеше и не успяваше да направи контакт и да запали. Много дълго бе стояла, спряна от движение. Пробва отново и отново. Най-после!

Анаид, разтреперана и силно развълнувана, внимателно даде на заден ход, за да излезе от мястото, където бе паркирана. Скоростният лост изскърца. Отпусна педала на съединителя и колата подскочи. Проклятие! А колко простичко изглеждаше, когато същата маневра я правеше Селене. Лично й беше показала как става, но нещо не се получаваше както трябва. Фаровете! Как, по дяволите, се пускаха? Не, не и мигачите. Ето това копче, да. О, не! Това е клаксонът! Ама че е непохватна, с тези две леви ръце. Дали някой го чу? Трябваше да побърза, нямаше никакво време. Уф, най-после!

И колата на Селене тръгна, направо излетя, като стремително се отдалечаваше от единствения дом, който Анаид бе познавала.

Стиснала волана, разтреперана и уплашена, Анаид трябваше да признае, че, с изключение на издънката с клаксона, планът й вървеше без грешка, като по поръчка. Беше измамила всички — и Елена, и Карен, и Гая, и Криселда, госпожа Олав, та дори и духовете.

Никой, освен нея, не знаеше къде отива и какви са намеренията й.