Смъртоносно [calibre 1.30.0]

— Всичко е наред — каза Майк, след което подаде на Хана една блуза с качулка, която лежеше на задната седалка. — Облечи си това, за да не те разпознаят. Аз мога да се справя с тях.

Той я хвана за китката и я поведе през тълпата. Хана държеше главата си наведена, а сърцето й туптеше силно през цялото време. Тя беше ужасена от мисълта, че някой от протестиращите може да я разпознае. Те заобиколиха Майк с викове: „При Том Мерин ли отиваш?“ и „Накарай го да се оттегли!“, и „Не искаме такива като него във Вашингтон!“.

Майк я прегърна силно и я избута през вратата. Щом се озоваха във фоайето, гласовете на протестиращите заглъхнаха, но те продължаваха да викат все същите лозунги. Сърцето й биеше бързо, докато изтича до асансьора и свали качулката, копнеейки да си е вкъщи, в леглото.

— Хайде — каза Майк, отиде до асансьора и натисна бутона. През цялото време, докато се возеха нагоре, той държеше ръката й, като от време на време лекичко я стискаше. Когато стигнаха до четвъртия етаж, Хана погледна през единия от големите прозорци в коридора. Той не гледаше към протестиращите, а към гъстата, неподдържана горичка вляво от сградата. Дърветата растяха както им падне. Над тях стърчеше нещо, което напомняше на разрушен каменен комин. Мейн Лайн беше пълна със съборетини — историческата комисия ги пазеше, сякаш някой прочут генерал беше спал там или пък се беше провела някоя важна битка. Може би там някъде се криеше някоя стара сграда, забравена през годините, обрасла с лозници като в пашкул. Хана се чувстваше по същия начин. Само ако можеше да изчезне сред дърветата.

Тя си пое дълбоко дъх, погледна стъклената врата, която водеше към офиса на баща й, после я бутна и влезе. Администраторката му Мери я погледна и веднага скочи от стола.

— Не трябва да си тук.

Хана изпъна рамене.

— Важно е.

— Том има среща.

Хана повдигна вежди.

— Кажи му, че ще отнеме само секунда.

Мери остави химикала си на бюрото и тръгна бързо по коридора. След миг се появи господин Мерин. Той носеше тъмносин костюм, а на ревера му бе забодено американско знаменце. Внезапно това се стори на Хана твърде дребнаво — дъщеря му щеше да бъде съдена за убийство, а и тази сутрин той не бе забравил да си бодне знаменцето.

— Хана. — Гласът на господин Мерин излъчваше потиснат гняв. — Ти не трябва да напускаш къщата.

— Исках да говоря с теб, а ти не отговаряше на обажданията ми — каза Хана, ненавиждайки мрънкащия си глас. — Искам да знам защо не дойде в полицията, когато ме освобождаваха. Или защо не си разговарял с мен оттогава.

Господин Мерин скръсти ръце на гърдите си. Посочи протестиращите през прозореца. Една жена носеше голям плакат, върху който бе отпечатано лицето на Хана.

— Видяха ли те да влизаш тук?

Хана примигна.

— Не. Носех блуза с качулка.

Той разтърка очите си.

— Когато си тръгваш, мини отзад.