Аленият бряг
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #15
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-769
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Аленият бряг». Краткое содержание книги:
заплашителна история. Много по-страшна, отколкото специалният агент на
ФБР Алойшъс Ш. Л. Пендъргаст може да си представи. Пендъргаст заминава в
своето ретро „Порше“ за тихото крайбрежно градче Ексмут в Масачузетс
заедно със своята повереничка Констънс Грийн, за да разследва кражбата на
безценна колекция от вина в Нова Англия, собственост на известния скулптор
Пърсивал Лейк.
Ексцентричен като всеки човек на изкуството, той живее в стар морски фар –
най-старата сграда в околността северно от Салем… Но в мазето на фара,
където е била съхранявана колекцията, намират нещо много по-
обезпокоително: зад стелажите за бутилки има зазидана ниша, в която някога
е лежал окован човешки скелет…
Специален агент Алойшъс Пендъргаст – един от най-интересните и
завладяващи герои в съвременната криминална литература – се завръща в
спиращия дъха нов роман на Дъглас Престън и Линкълн Чайлд „Аленият бряг“.
— А какво се е случило с оцелелите?
— Тъжен въпрос.
Мина известно време, преди Констънс да заговори отново:
— Значи смяташ, че корабът е бил нарочно подмамен да се разбие. През 1884 година е гладът в Ексмут и хората са били отчаяни. Преминаващ кораб, който може да носи ценности – вероятно изкушението е било твърде силно за гладуващия град. Грабителите са измъчвали капитана, за да научат скривалището, преди да го зазидат.
— Браво, Констънс!
— Но защо да се връщат след сто и петдесет години, за да вземат скелета на капитана? Нима определена група хора се е опитала да скрие това старо престъпление, като вземе скелета?
— Съмнявам се, защото въобще не е съществувала опасност скелетът да бъде открит.
— Защо тогава са поели риска да го вземат?
— Защо наистина?
В помещението се възцари мълчание, преди Пендъргаст да продължи:
— Маккул е бил два пъти в Ексмут. Той идва и скелетът е откраднат. Връща се и го убиват. Вероятно е говорил за нещо по време на първото си посещение. Нещо, което някои от градските жители, които са знаели за зверството, извършено срещу „Пембрук Касъл“, са дочули. Това е предизвикало кражбата на скелета. Когато Маккул се връща, го убиват, за да му запушат устата и да не разкрие онова, което е узнал. Когато открием чрез дедукция какво е научил Маккул, ще узнаем и точната причина скелетът да бъде откраднат.
Пендъргаст замълча. Цепениците в камината пукаха. Констънс не можа да потисне усещането за доволство, че е успяла да помогне още на Пендъргаст в неговата дедуктивна работа. Тя отпи поредната глътка от калвадоса.
През това време той продължи:
— Да се заемем с второто заплетено кълбо в този случай: Тайбанеските надписи. Списъкът на хората, имали достъп до документите в Историческото общество, който ти ми даде, беше много интересен.
— Защо?
— В него има двайсет и четири имена. За двайсет и три от тях успях да установя, че принадлежат на истински хора всички новоезичници. Имаше едно обаче, което не се появяваше в разните списъци с членове новоезичници и звучеше като измислено.
— Така ли?
— Някой си господин Уилям Джонсън. Прекалено често срещано, за да е истинско. Не мислиш ли?
— Не звучи много истински.
— Когато се свързах с твоята приятелка госпожа Джоб и се възползвах от забавната ти история за амишката, която търси сестра си, успях да открия, че нашият господин Уилям Джонсън е заснет от охранителна камера. След малко дружеско убеждаване тя се съгласи да ми изпрати негова снимка.
— И?
— Оказа се, че е Дана Дънуди, нашият починал адвокат.
— Мили боже. Добра работа си свършил. – Констънс направи пауза. – Кога е ходил в библиотеката?
— Преди три седмици.
— Не е знаел за скритата охранителна камера – отбеляза тя повече за себе си, отколкото за Пендъргаст. След това погледна към него. – Каква е връзката между него, историка и изчезналата колония на вещици?
— Не мога да кажа. Вместо това, Констънс, позволи ми да ти покажа това. – Агентът извади от портмонето си пачка снимки и карта. – Ела насам, ако обичаш.
Констънс стана от стола, отиде да седне до него на леглото и надникна през рамото му. В стаята беше станало по-топло и тя почувства леко туптене на кръв в тила си. Долови лекото ухание на „Флорис № 89“ – неговия балсам за след бръснене. Погледна снимката.
— Боже мили. – Тя се вторачи объркана в изображението. – Какво е това?
— Предмет, който извадих изпод шейсет сантиметра пръст в центъра на куинконса на вещерското село онова, което Сътър нарича Нов Салем.
— Колко странно. И носи знака на Моракс. Дали е… истински?
— Така изглежда. Със сигурност е бил заровен преди много векове. Ето го на мястото, където го намерих, а ето и друга снимка. – Още ровене из купчина. – Ето я картата на колонията на вещиците, от която се вижда нейното местоположение. Освен това намерих три медальона, заровени в точките на куинконса. От предпазливост временно съм ги оставил в депозитна касета тук в града. Четвъртия не успях да намеря. Изглежда с течение на времето е бил отнесен, докато водата си е пробивала канал. – Тя гледаше, докато той ровеше из снимките. Извади една, на която се виждаше изкривен, грубо отлят медальон с щанцован върху него знак.