Отдел Убийства: Главният заподозрян
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #13
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: АТИКА
- ISBN: 954-729-031-2
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Главният заподозрян». Краткое содержание книги:
— Не преживявай, ще те откарам. Бездруго Лялка ще ми вдигне скандал, като се върна, по-добре да отложа приятния миг. Може пък да заспи, преди да съм се върнал.
Жигулата на Коротков бе старичка и по ставаше за вторични суровини, но Юра я караше и изстискваше от грохналия автомобил последните жизнени сокове, защото нямаше никакви финансови перспективи за закупуване на нов. Някога купи колата с парите на тъща си, която възнамеряваше да помогне на дъщерята и зетя да се включат в кооперация за апартамент. Когато неочаквано се появи възможност да се запишат на опашка за по-голямо жилище, решиха да не влизат в кооперация, а да си купят кола. Тогава още не беше се родил малкият им син, тъщата бе енергична и пълна със сили жена с лек и сговорчив характер и на Юра му се струваше, че могат прекрасно да поживеят още някое време в две стаи, без да си пречат. Сетне се роди синът, а наскоро след това тъщата се парализира. Опашката, на която Коротков чакаше апартамент под номер 586, отначало се движеше бавно, а после съвсем спря. Сега пътуваше с окончателно грохналата умираща кола, тикаше се в една стая с жена си и порасналия син, защото в другата лежеше болната Лялкина майка, и всеки ден се обясняваше с жена си защо не напуска работата си в бедната милиция и не отива в частния сектор, където според нея „дават луди пари“.
Всички колеги на Коротков знаеха за това и никой не се чудеше, че обича да работи в почивните дни и няма желание вечер да се прибира вкъщи.
След случилото се във вторник Соловьов започна да чувства, че по странен начин душата му сякаш се раздвоява. Марина идваше всяка вечер и Андрей в такива случаи проявяваше наистина чудеса от деликатност, демонстрирайки гостоприемство на управител, който знае винаги точно кога да се оттегли тактично под благовиден предлог и да остави домакина сам с гостенката. Но колкото повече Соловьов се потапяше в неприкритата влюбеност на младата жена, колкото по-изкусно и изобретателно я галеше, толкова по-често мислеше за Анастасия.
Защо тя не се обажда? Защо не идва? Загубила е всякакъв интерес към него? Нима наистина идваше тук само да се убеди в равнодушието си към него?
Той скучаеше за нея и с времето — още по-силно. Марина бе прелестна, сгряваше го с горещите си чувства и огнени думи, а Соловьов си спомняше сдържаната, малко хладна, леко цинична Анастасия, която никак не реагираше на целувките му и с тъга разбираше: би искал всяка вечер при него да идва тя, а не Марина. Да го прегръща тя, а не Марина. Тя, непостижимата, непонятната, изплъзващата се, някога болезнено обидената от него Анастасия, а не тъмнооката влюбена Марина да седи в хола дълги вечери, и да водят спокоен, интересен и за двамата разговор. С Марина нямаше за какво да говорят, тя не разбираше нищо нито от културата на Изтока, нито от литература, нито от изкуството на превода, а с Настя би могъл да говори на тези теми с часове.
Няколко пъти се опита да й звънне, но все се обаждаше мъж, изглежда заслужилият й мъж професор, и с вежлив доброжелателен тон съобщаваше, че Анастасия Павловна не е вкъщи. Соловьов не се осмеляваше да попита за служебния й телефон, понеже разбираше: щом Настя сама не го е оставила, значи не е желателно да й звъни на работа. Кой знае какъв е редът във фирмата. Може там да работят познати на мъжа й, а всички позвънявания, в това число и личните, да се подслушват от централата и да се записват. Но защо тя сама не звънне?
В петък неочаквано се появи съседът Женя Якимов.
— Владимир Александрович, къде се дяна вашата позната? — попита той. — Беше ме помолила да попитам дали някой иска да си застрахова жилището. Уговорихме се, щом се съберат няколко желаещи, да дойдат хора от тяхната фирма. Вече имам новини за нея, но тя не се обажда.
— Ами вие се обадете — посъветва го Соловьов.
— Но… Тя не си остави телефона — смути се Женя. — Разбрах, че възнамерява лично да се обади, дори си записа номера ми.
— Ще ви дам домашния й телефон. Обадете се, не се притеснявайте. Може би мисли, че още не сте успели да поговорите с никого. Обадете се оттук. Тъкмо и аз ще говоря.
Но Анастасия пак не беше в къщи. Женя помоли мъжа й да предаде, че се е обаждал, и за всеки случай остави домашния си телефон — ако случайно тя е изгубила листчето с номера му. Когато Якимов си отиде, Соловьов изведнъж почувства, че ръцете му треперят като на влюбен юноша, който с помощта на разни глупави хитрини се опитва да се обади на отбягващото го момиче.