Единство [bg]

На мен обаче ми беше все едно.

На седемнайсети юни третото съсловие гласува да се нарече Националното събрание — Събрание на „народа“. Макар и с подкрепата на неколцина от другите съсловия, обикновените хора най-сетне бяха проговорили.

На мен обаче ми беше безразлично.

Кралят се опита да ги спре, блокирайки достъпа до залата за събрания. Все едно да затвориш вратата на конюшня, след като конят е избягал. Представителите на третото съсловие преместиха заседанията си на закрит корт за тенис и на двайсети юни Народното събрание положи клетва. Нарекоха я „клетвата на тенискорта“ — звучи комично, но всъщност не е.

Защото те възнамеряваха да съставят нова конституция на Франция.

И да сложат край на монархията.

На мен обаче ми беше все едно.

Седмица по-късно нервите на краля вече бяха изопнати до скъсване. От Париж и другите големи градове прииждаха послания за подкрепа. В Париж и Версай започнаха да се стичат войници. Напрежение нагнетяваше атмосферата.

На мен обаче ми беше безразлично.

Би трябвало да обръщам внимание, разбира се. Да проявя сила и да загърбя личното си страдание. Ала не успявам.

Не успявам, защото татко е мъртъв и скръбта се върна в живота ми като черна буца, обсебила ме отвътре, която се буди с мен сутрин, следва ме неотлъчно през деня, а нощем не ми дава покой, пропъждайки съня, подхранвайки разкаянието и съжаленията ми.

Години наред го бях разочаровала. Отнеха ми възможността да бъда дъщерята, каквато заслужава да има.

Съзнавам, че домовете ни във Версай и Париж са оставени на произвола на съдбата и състоянието им е огледален образ на душевните ми терзания. Отседнала съм в Париж, но писмата от Оливие — главния ни иконом във Версай — пристигат два пъти седмично, все по-загрижени и настоятелни. Уведомява ме как камериерките и прислужниците напускат, но на мен ми е все едно.