![Единство [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/6/4/edinstvo-bg-download.jpg)
Единство [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #7
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-337-9
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Единство [bg]». Краткое содержание книги:
Престорих се, че оглеждам нещо в краката си и крадешком се взрях в тях изпод спуснатите си къдрици. Мадам Льовеск прошепна нещо на Сивер и той ѝ кимна одобрително.
Когато отегчителната реч приключи, представителите на трите съсловия започнаха да си разменят обиди на висок глас. С татко излязохме от Отел де Меню Плезир, освободихме каретата и тръгнахме пеша по Авеню дьо Пари, а после по алеята към моравите зад имението ни.
Докато вървяхме, той ме попита как е минала последната ми година в „Мезон Роял“, но аз насочих разговора към по-безопасни води, неизискващи да съчинявам купища лъжи. Отдадохме се на спомени от времето, когато мама бе жива и Арно дойде да живее при нас. После, след като човешкото гъмжило остана зад нас и от едната ни страна се ширнаха моравите, а от другата се извисяваше дворецът, татко повдигна темата за пропуска ми да спечеля Арно за тамплиерската кауза.
— Да му вменя идеите ни, искаш да кажеш — уточних.
Татко въздъхна. Носеше любимата си черна шапка от боброва кожа. Сега я свали, почеса се по перуката отдолу, която го дразнеше, прокара длан по челото си и я огледа, сякаш очаква да е овлажняла от пот.
— Необходимо ли е да ти напомням, Елиз, че е възможно асасините да стигнат първи до него? Забравяш, че познавам отлично способностите на Арно. Той притежава… дарба. Въпрос на време е асасините също да я надушат.
— Татко, ако въведа Арно в Ордена…
Той се засмя горчиво.
— Е, моментът отдавна е назрял…
— Твърдиш, че притежава дарба — продължих. — Ами ако успее някак да обедини двата ордена? Ако е единственият, способен да го постигне?
— Писмата ти — кимна замислено татко. — Говореше за това в писмата си.
— Размишляваш дълго по въпроса.
— Разбирам. Възгледите ти се отличават с известен младежки идеализъм, но и със… зрялост.
За която благодарих мълком (а и се извиних) на Хайтам Кенуей.
— Навярно ще те заинтригува фактът, че си уговорих среща с Великия майстор на асасините виконт Мирабо — продължи татко.
— Наистина ли?
Той вдигна показалец пред устните си.
— Да, наистина.
— Защото искаш двата ордена да започнат преговори? — попитах шепнешком.
— Защото мисля, че е възможно да намерим допирна точка по въпроса за бъдещето на страната ни.
Навярно, драги читателю, се чудиш дали прегърнах идеята за обединението на асасини и тамплиери, защото аз съм тамплиер, а Арно — асасин?
Отговорът е „не“. Мечтаех за по-добро бъдеще за всички ни. Ако това обаче означаваше, че с Арно ще бъдем заедно — без преструвки и лъжи помежду ни — не бих възразила. Ала единствено като приятен страничен ефект. Честна дума.
По-късно в двореца се състоя церемония — инициацията ми в Ордена. Татко носеше ритуалните одежди на Велик майстор — дълга хермелинова мантия, копринен шарф, изрядно закопчан жакет и обувки с излъскани до блясък катарами.
Подаде ми символичната тамплиерска игла за ревер и аз се взрях в усмихнатите му очи. Изглеждаше толкова красив, толкова горд.
Нямах представа, че за последен път го виждам жив.
По време на ритуала бяхме загърбили разногласията. Вместо умора по лицето му се четеше гордост. Присъстваха и други, разбира се. Противните Врани и още рицари от ордена, които се усмихваха пресилено и ме обсипваха с неискрени поздравления. Церемонията обаче принадлежеше на семейство Дьо ла Сер. Усещах как духът на мама бди над мен, когато най-сетне ме посвещават в рицарски ранг, и се зарекох ревниво да пазя честта на името ни.
По-късно започна празненството, организирано в чест на официалното ми постъпване в Ордена. Влязох в залата с чувството, че съм променена. Да, гостенките вероятно мислеха, че не ги чувам как ме одумват, скрити зад ветрилата, как злословят, че съм се отдавала на пиянство и хазарт. Шепнеха колко им е жал за татко. Подиграваха се на облеклото ми.
Думите им обаче не ме засягаха. Мама мразеше тези дворцови жени и ме възпита да не обръщам внимание на сплетните им. Уроците ѝ ми помагаха сега. Бях неуязвима.
После го видях. Видях Арно.
Поведох го във весел танц, разбира се, в името на добрите стари времена, а и за да прикрия вълнението от първата ни среща след дългата раздяла.
Аха. Оказа се, че не е официално поканен на празненството. Или пък — верен на себе си — си бе създал враг. Доколкото го познавах, вероятно по малко и от двете. Всъщност, когато се спуснах бързо по коридорите, повдигнала поли и отбягвайки гостите, а той ме следваше, двамата наподобявахме малобройно шествие.