Изгубени в космоса [bg]

Уил се поколеба. После взе един лазерен пистолет, окачен високо на стената, закодиран само на неговия глас и отвори вратата.

— Съобщавате, че някой е в опасност — каза той сухо, хванал пистолета така, че Смит да може да го вижда.

Очите на Смит се преместиха към пистолета като иглички към магнит. Той стана от масата и пристъпи към Уил.

— Това оръжие е настроено да стреля само по моя команда, така че не се опитвай да правиш глупости — предупреди го с рязък глас хлапакът.

Смит вдигна рамене и го подмина, приближавайки се до прозрачната стена, само за да отвори противоударния й щит.

— Уилям, ти се заблуждаваш за намеренията ми — каза той. — Искам само да ви помогна.

— Да ни помогнеш ли? — каза Уил с недоверчив тон. — Че ти се опита да ни убиеш.

Смит въздъхна отегчено и се обърна с лице към Уил.

— Да, но сега нашите съдби са свързани — подчерта той и Уил осъзна, че всъщност беше прав. — Ако баща ти и онзи идиот Уест се провалят, аз няма да имам никакъв шанс да се прибера у дома. В мой интерес е да успеят. А трябва да ми повярваш, че винаги следвам интереса си. — Той се извърна към прозореца и се вгледа в странния пейзаж и още по-странната растителност. Някъде там, отвън, нещо невидимо нададе нечовешки вой, който накара кожата на Уил да настръхне.

Смит отново се извърна към него, сякаш този звук само потвърждаваше думите му.

— Какви ли зверове бродят сред тази чуждопланетна горска пустош…? — и той кимна с глава към прозрачната стена. — Тези глупаци. Да тръгнат толкова сляпо през дивата джунгла… Колкото и да мразя да го признавам, ще бъде наистина много по-трудно да се оправим без тях.