Среднощна алея [bg]

— Горещо те съветвам да се махнеш от къщата ни — каза тя. — Преди да те е сполетяло нещо лошо, за което никак няма да съжалявам.

Моника я погледна пренебрежително.

— Извинявай, каза ли нещо? Мисля, че задрямах за малко. Е, Клеър? Не съм дошла да си бъбря с умствено изостаналите, просто се опитвам да се държа приятелски. Ако искаш да си вървя, просто ми кажи.

Всичко беше толкова нелепо, че на Клеър й се прииска да се разсмее с глас. Защо й се случваше това?

— Какво искаш в действителност? — попита тя и прекрасните, налудничави очи на Моника се разшириха, макар и само за миг.

— Искам да поговорим, без клубът на загубеняците да ми наднича над рамото. Реших, че може да го сторим на закуска, но ако си алергична към кофеин и сладки…

— Всичко, което имаш да ми кажеш, можеш да го кажеш пред приятелите ми — заяви Клеър и този път Моника повдигна и двете си вежди.

— О-о-о-окей. Ти си решаваш — каза тя и хвърли поглед към Шейн. — Къде беше гаджето ти снощи след полунощ?

— Кой? Шейн?

Кога точно си беше тръгнала от стаята му? Беше късно, но със сигурност преди полунощ.

— Изобщо не ти влиза в шибаната работа къде съм бил след полунощ — намеси се Шейн. — Ева вече ти каза да се махаш. Следващата стъпка е да изхвърля кльощавия ти задник навън и да те гледам как се просваш на верандата. Не ме е грижа на кого си любимка, не можеш просто да идваш тук и…

— Шейн — прекъсна го Моника с подчертано спокоен тон, — затваряй си проклетата уста. Аз те видях, идиот такъв.

Клеър почака Шейн да й отвърне с някоя хаплива забележка, ала той не каза нищо. Просто си стоеше там и чакаше, а очите му изведнъж потъмняха.

— Те не знаят, нали? — продължи Моника, като потупваше по бедрото си с навитото на руло списание. — Леле, каква изненада! Лошото момче има тайни от приятелите си. Нечувано!

— Затваряй си устата, Моника.

— Или какво? Ще ме убиеш ли? — Тя се усмихна. — Когато приключат, от теб няма да е останал и косъм, Шейн. Същото важи и за останалите. Както и за семействата ви.

— За какво говори тя? — намеси се Ева. — Шейн?

— За нищо.

— За нищо — изимитира го Моника подигравателно. — Отричай всичко. Страхотен план, няма що. Но какво друго да очаквам от такъв като тебе.

Намръщен, Майкъл се обърна към Шейн, а и Клеър не можа да се въздържи. Тъмните очи на Шейн ги огледаха един по един и накрая се спряха върху Клеър.

— Ченгетата няма да намерят труп нито на улицата, нито в къщата ви — обясни Моника, — защото през нощта Шейн го изнесе през задната врата.

Шейн все още не казваше нищо. Клеър закри устата си с ръка.

— Не! Това е лъжа!

Моника скръсти ръце пред гърдите си.

— И защо ми е да ви лъжа? Нима бих си признала нещо толкова унизително, като това, че съм стояла край къщата ви и съм я наблюдавала, ако не бях принудена? А и ако лъжа, какво го спира просто да отрече всичко? Хайде, попитайте го — подкани ги тя, без да сваля поглед от лицето на Шейн.

Очите на Шейн се присвиха, ала той не каза нищо. В продължение на няколко секунди никой не помръдна, после Майкъл се обади: