Рестарт [bg]

— Даа… — проточвам неволно аз. — Всичко е наред.

— Добре, сбогом тогава. — И толкова. Той прекъсва без телефонни любезности, без обещания за „взаимно изгодно партньорство“, без очакване на „хубавите неща, които ни предстоят“ — нито едно от обичайните корпоративни клишета, с които всеки облъчва другия задник в края на всеки разговор, ако не за друго, то поне за да се смажат колелата на великата машина на търговията. Оставам да държа в ръка онемялата слушалка.

Бавно я оставям на вилката. Осъзнавам, че стоя прав — още не съм сядал след влизането си тук.

Отивам в офиса на Вандербек. След първия ми ден в „Тао“, когато публично го унижих пред останалите служители, той неизменно ме изпреварва с идването си сутрин на работа. Скъпоценното му беемве 7 е винаги на паркинга, когато аз пристигна, спряно на най-близкото до вратата място — блестящ черен среден пръст, сочещ право към мен.

Кабинетът на Дом е най-големият в сградата. Не бях изненадан, когато той си поиска частния офис на Чарлз Адамс, след като аз се отказах от него. Този човек явно не е привърженик на егалитарната символика. Заварвам го да седи в стилен сив стол, излегнат назад, с крака на бюрото, слушащ нечии излияния по телефона. Забелязва влизането ми и ми махва с царствено безразличие. Върти очи нагоре и прави с ръката си жест за празно дърдорене, за да ми покаже, че онзи от другата страна не може да спре да говори.

— Добре, приятелю — казва накрая Вандербек в слушалката. — Уговаряме се за следващия вторник. Ще се видим по обяд в „Деруше“. Аз черпя. — Още няколко любезни празни приказки, още малко мълчаливо изслушване, още едно извъртане на белтъците. — Добре, Добре… — пак казва той. — Ясно. Пази се. Доскоро.

И приключва разговора.

— Познай кой беше — казва ми той.

— Нямам представа.

— Досети се.

— Нямам представа.

— Ханк Столър. „Уелс Фарго“. Проявява интерес.

Питам се в себе си дали Ханк проявява интерес към купуване на „Пи Скан“ на „Тао“, или се интересува как да отхапе от баницата на вицето по търговските ни въпроси. И едното, и другото биха ме направили щастлив.

— Отлично — казвам аз. Вандербек чака, може би за още комплименти. Затова добавям: — Наистина… отлично. Впечатлен съм.

Той смила това, предполагам, търсейки нотка на сарказъм. Накрая посочва стола срещу бюрото си и ме кани да седна. Сваля краката си от лицето ми и сяда малко по-изправен на стола си.

— Е, какво има? — пита направо той. Разтрива областта около черния си „Субмаринър Ролекс“, за да намекне, че часовникът му е толкова скъп и тежък, та изморява китката му.