Набелязана мишена

Въздухът бе чист и студен. Той щипеше ушите му и минаваше право през джинсите и горнището. Беше на вирджинския плаж, нали? А не бродеше унесено, изгубил всякаква връзка с реалността през Хиндукуш[6].

Тътенът на океана и обзелото го изтощение го окуражаваха.

Мамка му, изобщо не трябваше да ходи в спортния бар след тренировката в залата! Но обаждането от Милингтън, Тенеси, с което го уведомяваха за новото му назначение, така го бе развълнувало, че бе решил да се поотпусне. И тогава, вместо да се прибере вкъщи, си беше взел душ и се бе отбил в най-близката кръчма.

На третата чаша уиски разбра, че въпреки съботната навалица, която го притискаше от всички страни, пиеше съвсем сам, обзет от неувереност в себе си и тревожната мисъл: Ами ако има още убити мъже?

Огледа се из бара, нуждаейки се от утешение, от някой приятен непознат, който да му помогне да забрави надвисналите върху него ужасни отговорности. Само един поглед и приканваща усмивка биха му осигурили това, което винаги получаваше — компанията на красива жена. Безформеният белег на бузата му, ако не друго, то поне помагаше да бъде забелязван от представителките на нежния пол повече от всякога.

Би му коствало съвсем малко усилие да избере някоя жена и да я заведе вкъщи. Обикновено точно с три думи постигаше тази цел: Военноморски сили, тюлен, офицер. Но на следващата сутрин нищо нямаше да бъде по-различно. Все още щеше да усеща същото съкрушително чувство на обреченост да тегне върху него. Единственият човек на света, който би могъл да го накара да се почувства по-добре, като подсили увереността му и прогони разяждащите го съмнения, беше Пени.

Осъзнаването на този факт го накара да бутне настрана питието си с облекчение. Той плати сметката и си тръгна.

Но в такъв случай трябваше да извърви пеша трите километра до дома си, тъй като беше пил прекалено много, за да шофира.

Щом пое по булеварда, водещ към неговия квартал, Джо се затича. Когато приближи, ускори темпото, мина покрай своята къща, прекоси двора на Пени и се отправи към сияещата топлина на нейните прозорци.

Два ярки лъча прорязаха тъмнината и веднага бяха последвани от гласове, които напълно го изненадаха.

— Стой! Полиция! Това е полиция! Вдигни ръцете си! Ръцете горе веднага! Вдигни ръцете си и ги дръж горе!

Джо се опита да спре, но тялото му реагираше бавно, докато заповедническите гласове се приближаваха към него. През ослепяващите светлини успя да различи двама униформени полицаи. Оръжията им бяха извадени и насочени в него. С усилие възпря импулса си да предприеме контраатака.

— Какво, по дяволите… — попита, въпреки че единият продължаваше да реве заповеди срещу него.

— Сложи ръце върху главата си и застани на колене! И тогава му стана ясно, че полицията вероятно бе поставила пост с надеждата да залови Ерик.

— Тъпи копелета — измърмори, включвайки и себе си в това число.