Махалото на Фуко

Дадох си сметка, че полковникът не се е подвизавал само по бойните полета.

— Оставаха ми книгите, за всеки случай първо трябваше да си запиша заглавията и да проверя дали няма бележки по полетата, подчертавания, някакъв знак… И накрая, подхващайки един стар том с тежка подвързия, аз го изпуснах и той падна на земята. От него изпадна лист, написан на ръка. Ако се съди по хартията, явно откъсната от тетрадка, и по мастилото, не изглеждаше много стар, можеше да бъде писан през последните няколко години от живота на Инголф. Още при първия поглед разчетох бележката в полето: „Провенс, 1894“. Можете да си представите моето вълнение, чувствата, които ме обзеха. Разбрах, че Инголф е отишъл в Париж с оригиналния пергамент, но листът пред мен представляваше неговото копие. Не се поколебах. Госпожица Инголф беше бърсала прах по книгите, но така и не бе открила този лист, иначе щеше да ми каже. Добре, тя нямаше и да узнае за него. Светът се дели на победители и победени. Подобаваща част от неуспеха се бе паднала дотогава на мен, сега трябваше да сграбча победата за косите. Взех листа и го прибрах в джоба си. Слязох при госпожицата и й казах, че не съм намерил нищо интересно, но че бих споменал името на баща й, ако беше написал нещо, и тя ме благослови. Господа, един човек на действието, при това изгарян от страст като тази, която изгаряше мен, не трябва да се ръководи от прекалено много скрупули пред сивотата на едно съществуване, което съдбата вече е осъдила.