Да се обичаме с отворени очи
- Автор: Букай Хорхе, Салинас Сильвия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Върбинка Василева Костадинова
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Да се обичаме с отворени очи». Краткое содержание книги:
Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им.
Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка!
Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.
А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.
— Работата е там, че ти винаги си имала твърде специфична идея за бъдещия си любовен живот — обясни Нанси.
— Какво имаш предвид?
— Виж сега. Много пъти съм ти пращала пациенти: мъже, жени и двойки. Знам с какъв ентусиазъм работиш. Говориш с всички, учиш ги и настоятелно им обясняваш колко е важно човек да е с някого, как двойката носи много по-сериозно лично израстване, каква е идеалната рамка на човешкото развитие, изтъкваш незаменимите предимства на съжителството и така нататък. Но сякаш за себе си използваш други правила. Ти се съсредоточаваш върху трудностите, невъзможността, условностите, самотата…
— Чуй ме, спри! Аз не съм сама…
— Разбираш какво искам да кажа, Лаура. Може би е време да преосмислиш решенията си. Все пак — заключи Нанси — сме на възраст, когато заслужаваме да получаваме! Или не е така?
Двете дълго се смяха по телефона.
Глава 13.
„Фреди,
Прегледа ли списъка с библиографията, който ти изпратих?
Има една тема, която не се разглежда в нито една от тези книги. Аз я наричам «парадоксът на любовта» или «болката от разминаването». В общи линии представлява следното.
Реалната двойка не може да избегне страданието. Човек разбира това и остава сам, «докато се появи» идеалният партньор (който — точно защото е идеален, не съществува). Поради това страданието, вместо да бъде избегнато, се появява непрекъснато.
Всяка интимна връзка, при която можем да се разкрием, да се срещнем и отдадем, е едно от най-прекрасните неща в живота. При нея търсим контакт, любов и близост, защото това са ситуациите, които ни обогатяват, карат ни да се чувстваме живи, изпълват ни със сила и желание.
Парадоксът започва, когато си дадем сметка, че същите тези отношения ни причиняват най-голямо страдание и най-много болка, многократно повече от всеки друг вид отношения.
Когато се отваряме за интимността, за любовта, за срещата, ние също така се излагаме на опасността да страдаме и да изпитваме болка.
Естествената сила, която ни тласка да се поддадем на емоциите си и да осъществим срещата, се сблъсква с естествената ни склонност да се пазим от страдание, защото интуитивно разбираме, че с отварянето си към някого му предоставяме възможността да ни нарани.
Всички притежаваме самоличност, броня, която не иска да поеме риска да бъде наранена — и следователно се затваря.
Детето се нуждае от любовта на родителите си и изгражда самоличността си така, че да получава тази любов.
«Ако виждам, че ми обръщат повече внимание, когато съм слаб, ще оформя самоличността си въз основа на слабостта.»
«Ако виждам, че се гордеят, когато съм независим, ще се постарая самоличността ми да бъде силна, ще си казвам, че мога сам или че нямам нужда от помощ.»
Личността, която изграждаме, ни служи да действаме и да постигнем любовта на другите. Слагаме си маска и се отъждествяваме с нея. Забравяме кои сме и какво наистина искаме.
Любовта и близостта могат да съществуват само когато се отваряме истински пред някого. Но това е невъзможно, ако сме си сложили бронята, затворили сме се в двореца си или сме се скрили в структурирана си самоличност.
Не става дума и да отхвърлим тази самоличност: изградили сме я, за да можем да се противопоставяме на някои трудности в живота. Идеята е да я наблюдаваме, да я опознаем и да разберем кога работи в наш ущърб, като прекъсва истинския контакт.
Този е подходът, който препоръчваме: да наблюдаваме собствения си начин да участваме в живота и да сме наясно с ролите, в които сме се блокирали.
Парадоксът не свършва дотук тази интимна и потенциално разрушителна връзка е най-добрата възможност отново да открием себе си и да се отърсим от привичните си маски.
И така, много пъти решаваме този парадокс, като избегнем страданието, откажем се от любовта и се лишим от срещата със самите себе си.
В опита си да кажем «не» на болката, казваме «не» на любовта. И което е по-лошо, казваме «не» на самите нас.
Когато се влюбим, безразсъдството на любовта ни кара в първия момент да се отворим и да установим контакт с истинската си същност. Точно това прави влюбването толкова прекрасно, защото ни дава възможност да се отворим, да се покажем такива, каквито сме.
Влюбването е среща на двама души такива, каквито са.
Играем различни роли, функционираме като програмирани роботи и изведнъж чудото става… Смъкваме маските си и поднасяме като дар присъствието си на този, в когото се влюбваме.