Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
— И как ще го постигнем?
— Като направим филтъра си много по-фин. Като намерим съмишленици и се обградим с висока стена.
— Това ли са „Палатите“?
— В известно отношение. Уникална възможност да създадеш собствен дом.
— Ако имахте достатъчно пари, щяхте ли да се преместите там?
Той се изсмя малко тъжно:
— Да, щях. А дотогава ще работя, за да ги изкарам.
Спуснахме се от планината. Когато се върнахме в Дайърсбърг, вече се беше стъмнило и дъждът бе понамалял. Чип спря пред кантората си и се обърна към мен с усмивка:
— Е, какъв е следващият ви ход? Ще помислите ли още, или да влизаме в офиса и да ви покажа някои други възможности?
— Искам да ви попитам нещо — отвърнах, като се взирах през стъклото към пустата улица.
— Казвайте.
Той изглеждаше уморен, но нащрек. Майка ми обичаше да казва, че търговията с недвижими имоти не е за хора, които искат да имат фиксирано работно време.
— Казахте, че сте започнали да се занимавате с „Палатите“ наскоро. Били ли са предлагани и чрез друга фирма?
— Да. — Той се смути. — И какво от това?
— Продавали ли са нещо без ваше знание?
— Не. Не се занимаваха с тях много дълго.
— Как така вече не ги представляват?
— Собственикът умря, фирмата се ликвидира. Не можеш да продаваш имоти от оня свят.
Кимнах, сърцето ми се свиваше.
— Каква комисиона получавате от такава продажба? Приблизително.
— Голяма — отвърна предпазливо той.
Запазих мълчание, след малко попитах:
— Достатъчно, за да убиете някого за тези пари?
— Какво?
— Чухте ме добре — отговорих; усмивката ми беше изчезнала.
— Не разбирам за какво говорите. Да не мислите… какво? Какво, по дяволите, намеквате?
Нещо в отговора му не ми хареса. Изненадващо е колко добре лъжат някои хора, дори в най-трудни ситуации. Чип изглеждаше искрен, но на мен ми трябваше потвърждение. Досега се бях държал добре. Бях чакал. Търпението ми обаче се беше изчерпало.
Сграбчих Чип за косата и ударих с все сила челото му във волана. Сетне дръпнах главата му назад.
— Ще поставя въпрос — изсъсках, като отново ударих главата му в кормилото. — Този път искам правдоподобен отговор. Искам да знам истината и ти давам само една възможност да ми я кажеш. Ясно ли е?
Той кимна уплашено. Отново дръпнах главата му назад. Носът му кървеше, на челото му имаше синкава вдлъбнатина. Очите му бяха ококорени.
— Ти ли уби Дон Хопкинс?
Той заклати глава. Известно време го наблюдавах. Виждал съм много лъжци и доста дълго сам бях такъв, та имам набито око.
Чип не беше убил баща ми. Поне не собственоръчно.
— Добре — рекох, преди да си счупи врата от клатене. — Струва ми се обаче, че знаеш нещо. Ето какво ти предлагам. Ще предадеш едно съобщение от мен. Ще го направиш ли?
Той кимна. Примигна.
— Кажи на нацистите в планината, че някой се е заинтересувал от тях. Кажи им, че не вярвам, че родителите ми са загинали при пътен инцидент и ще потърся сметка за случилото се. Ясно ли е?
Той отново кимна. Пуснах косата му, отворих вратата и излязох под дъжда.
Сетне се наведох и го погледнах. Устата му бе разкривена от удивление и ужас, по брадичката му се стичаше кръв.
Обърнах му гръб и се отдалечих. Ръцете ми трепереха.
15.
Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.
— Какво направи?
— Нищо.
— Добре — рече след кратък размисъл той.