Избраниците

— В никоя от другите фирми не знаеха за този обект.

Чип поклати глава:

— Имаме изключителни права върху него. Поне засега.

Той ми смигна и на мен ми се стори, че за пръв път виждам как изглежда истинският господин Фарлинг под официалната си маска. Извърнах се и изведнъж реших, че съм направил добре, че не съм се представил с истинското си име. Имах чувството, че Чип веднага ще се досети за Хопкинс.

Пред нас се появи нова врата. Беше от огромни канари и се издигаше на върха на малко възвишение, закриващо гледката към онова, което лежеше отзад. Когато се приближихме, забелязах думата „Палатите“, издялана в камъка със същите букви, с които бе написана на листовката.

— Това е — заяви важно Чип.

От другата страна на възвишението пътят завиваше рязко наляво и аз мернах далечни върхове напред, но частично закрити от друга групичка дървета. Зад тях в двете посоки се простираше нова ограда. Много висока. Дъждът се беше усилил и небето изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срине върху главите ни.

— Игрището за голф е от онази страна — обяви Чип и продължи с рецитала си: — С девет дупки е, „Никлаус и синове“, разбира се. Естествено по това време на годината не се използва. На броени минути от него са водопадът Тъндърфол и реката Лосткрийк. Представяте ли си какво удобство за любителите на природата? Такова прекрасно местенце само на няколко минути път с кола от дома ви!

„Наистина — помислих си. — А ти си представи как ти извивам врата.“

— Ето го входа — обяви Чип. Пред нас се показа група ниски дървени постройки. — Клуб, бар за непушачи и луксозен ресторант.

— Яли ли сте в него?

— Не, но предполагам, че е неповторим.

И паркира сред няколко много скъпи коли.

Слязохме и Чип ме поведе към вратата. Щеше ми се да се огледам, но видимостта беше силно намалена — валеше като из ведро.

— Шибан дъжд! — изруга Чип; забеляза изненаданото ми изражение и вдигна виновно рамене. — Извинявайте. Това е най-големият враг на търговеца на недвижими имоти.

— Какво? По-лош дори от съседи латиноамериканци?

Той се разсмя гръмко и ме удари по гърба. Сетне ме въведе в сградата.

Помещението, в което влязохме, бе празно. Огромен прозорец, от който при друго време вероятно се разкриваше зашеметяваща гледка, заемаше едната стена. Днес прозорецът представляваше сив правоъгълник. Огромна, бумтяща камина. Нежна класическа музика. Бюрото на рецепцията бе от скъпо дърво, а на стената отзад висеше произведение на изкуството. Докато чакахме някой да се отзове на иззвъняването на Чип, аз бръкнах в джоба на сакото си и натиснах копчето на мобилния си телефон. Трябваше да се свържа с Боби. Бяхме се разбрали да го сторя, ако открия онова, което търсех.

Открил го бях.