Избраниците

След час Чип ми говореше нещо за голф. Още говореше. Продължаваше да говори. Започвах да се страхувам, че ще говори вечно. Докато ме караше към имота, той се беше поинтересувал от пристрастеността ми към тази игра. Признах, че не играя, и додадох: „Защо, за Бога, трябва да играя?“ Той ме изгледа с толкова искрено неразбиране, че се почувствах длъжен да добавя, че възнамерявам да се заема с този спорт веднага щом се установя някъде за постоянно — че това е една от основните причини да си търся имот от такъв тип. Той кимна, сетне се зае да ми проведе кратък курс за всичко, което трябва да се знае в тази игра. Предполагах, че мога да издържа още петнайсет минути, след което щях да го убия.

Вече бях изтърпял разходката из комплекса „Високо небе“ (под от хондураски клен и камина, облепена с речни камъчета от някой пълен бездарник). Накрая поклатих глава. Чип ме потупа окуражително по рамото — вече бяхме най-добрите приятели в света — и се върнахме при колата. Излязохме отново на главното шосе и продължихме към планината. Чип се захвана да ми обяснява какви били според него двата малки недостатъка в играта на Тайгър Ууд — отдаваше ги на расовите особености на играча. Небето беше ясно. Река Галатин, студена и бърза, течеше отляво на шосето. На другия бряг се проточваше тясна долина, покрита с гора. И от двете страни се издигаха стръмни планински склонове По-нагоре пътят излизаше на високо плато и продължаваше на изток към националния парк „Йелоустоун“, кратер на огромен вулкан, изригнал за последно преди шестстотин хиляди години. Оттогава в кухината под него се събира разтопена магма. Един път баща ми ми разказа легенда, според която край бреговете на езерото Йелоустоун се чувало тихо бръмчене — звукът от увеличаващото се налягане в земните недра. Очевидно вулканът може всеки миг да изригне и да ни върне отново в каменната ера, където ни е мястото. След час, прекаран в компанията на Чип, имах чувството, че собствената ми глава ще изригне.

Трийсетина километра по-нататък Чип отби на едно място без никакъв видим знак на пътя. Скочи от колата и изтича до близката ограда, на която имаше малка невзрачна врата. Това ме изненада. „Високо небе“, както повечето такива комплекси, имаше огромен вход, изсечен от дънерите на огромни дървета. Тази врата изглеждаше, сякаш води към някаква ферма. Чип се наведе към дясната й страна и размърда устни. Досетих се, че в стълба има вградена домофонна уредба. Той се изправи и зачака, вперил поглед в небето. Започваше да ръми. Сетне се обърна, заслуша се в нещо и се върна при колата.