Изпепелена
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изпепелена». Краткое содержание книги:
Добре дошли в света на Стиви Рей, която е готова на всяка цена да помогне на застрашената млада Висша жрица. Най-добрата приятелка на Зоуи обаче си има своите проблеми, които са не по-малко сериозни. Червените новаци вече са неконтролируеми, а нейното така наречено гадже – Далас, е сладко, но прекалено любопитно. Истината е, че Стиви Рей крие тайна, която навярно е ключът за завръщането на Зоуи, но също така заплашва да разтърси нейния свят.
В средата на цялата тази каша е Афродита – бивш новак, истинска кучка (с което се гордее) и надарена (ако изобщо това минава за дарба) със способността да предсказва бъдещето. Но сега, изглежда, Никс е решила да говори директно чрез нея, независимо дали Афродита иска или не.
Три момичета, които си играят с огъня. Ако не внимават, всички останали хора и вампири ще бъдат изпепелени.
- Здрасти - казах.
- O, имаме цици! - възкликна детето и се загледа в гърдите ми. - Много съм доволна, че имаме цици. Най-после.
- Да, и аз това си помислих. Най-после,
Иска ми се да са малко по-големи.
Момичето не спираше да ме зяпа и така ме изнерви, че скръстих ръце пред гърдите си. Всичко това бе много странно, загцото в крайна сметка тя беше аз.
- Но все пак можеше и да е по-лошо - продължи тя. -Например да са като на Беки Епъл, хи-хи.
Гласът й бе изпълнен с радост и това ме накара да се усмихна, но само за секунда. Сякаш ми беше невероятно трудно да устоя на радостта, която тя разпръскваше. ^
- Беки Рийни Епъл, можеш ли да си представиш, че майка й я е кръстила така - каза детето и се разсмя.
- Да, горкото дете - усмихнах се отново, а после потърках лицето си с ръце и се зачудих какво ме прави толкова необяснимо тъжна.
- Понеже не съм с теб вече - каза детето. Аз съм твоята радост. Без мен вече няма да можеш да си щастлива.
Погледнах я и разбрах, че и тя като Ая ми казваше истината.
Хийт отново промърмори насън и обърнах поглед към него. Изглеждаше толкова силен, млад и нормален, но всъщност никога повече нямаше да излезе на футболното игрище. Никога нямаше да се ожени. Никога нямаше да стане татко. Откъснах поглед от него и отново погледнах моята деветгодишна версия:
- Не мисля, че заслужавам да бъда щастлива отново.
- Много съжалявам за теб, Зоуи - каза тя и изчезна. Почувствах се някак замаяна и объркана, затова продължих да крача.
Следващата част от душата ми се изправи и застана точно пред мен. Изобщо не си приличахме. Беше много висока. Имаше буйна, дълга и червена коса. Преди да я погледна в очите, не виждах никаква прилика между нас. Но тя имаше моите очи. Беше поредното парче от душата ми, познавах я.
- Е, ти пък коя част от мене си? - попитах уморено. - И какво ще загубя, ако не те повикам обратно?
- Можеш да ме наричаш Бриджит. Без мен ще ти липсва сила.
Въздъхнах:
- В момента съм прекадено уморена, за да бъда силна. Какво ще кажеш да си поговорим пак, като подремна?
- Ти май не схващаш - поклати глава Бриджит надменно. - Без нас няма да можеш да си подремнеш. Няма да можеш да се оправиш, няма да можеш да починеш. Без нас ще ставаш все по-непълна, докато съвсем отплаваш.
Опитах се да се фокусирам, въпреки ужасната болка в слепоочията:
- Но ще отплавам с Хийт.
- Да, може би.
- А ако събера всички ви обратно в себе си, ще трябва да го напусна.
- Да, така е.
- Но не мога. Не мога да се върна в реалния свят без него.
- В такъв случай е теб е свършено.
И без повече приказки Бриджит изчезна.
Краката ми се подкосиха и поседнах на зеления мъх. Осъзнах, че плача, едва когато сълзите ми започнаха да капят по дънките. Не знам колко време съм стояла така, потънала в скръб, объркана и слаба, но някакъв звук разпръска мъглата около мислите ми. Криле, плясък, сблъсък с вятъра, полет, търсене.
- Хайде, Зо, трябва да влезем по-навътре в горичката.
Вдигнах поглед и видях Хийт да пристъпва зад мен.
Вината е моя - казах аз.
- Не, не е така. Но какво значение има чия е вината? Станалото станало. Не може да се върнем назад.
- Не мога да те изоставя, Хийт - изхлипах.
Той отметна нежно косата от лицето ми и ми подаде още една носна кърпичка:
- Знам, че не можеш.
Звукът от огромни криле ставаше по-силен. Клоните на дърветата зад нас се разлюляха.
- Зо, нека да говорим за това по-късно, става ли? Точно сега трябва да бягаме.
Той ме дръпна за ръката и ме изправи на крака, а после ме поведе по-навътре в гората, където сенките бяха по-тъмни, а дърветата изглеждаха направо древни.
Оставих го да ме дърпа. Беше някак си по-лесно, откол-кото да се движа сама.
- Той е, нали? - попитах равнодушно.
- Той? - попита Хийт.
- Калона. - Тази дума сякаш раздвижи въздуха около нас. - Дошъл е за мен.
Хийт ме изгледа остро и извика:
- Не, аз няма да му позволя да се добере до теб!
Стиви Рей
- Не, аз няма да му позволя да се добере до теб! - извика Дракона.
Както и всички останали на съвещанието, Стиви Рей погледна Майстора на меча, който изглеждаше сякаш е пред спукване на основен кръвоносен съд.
- Кого имаш предвид? попита Стиви Рей.
- Онзи гарван-демон, който уби моята съпруга! Затова не може да излизаш сама, преди да проследим и унищожим това създание.
Стиви Рей се опита да игнорира ужасното чувство, което изпита при думите на Дракона, и адската вина да вижда в очите му неописуемата скръб от разбитото му сърце. Тя знаеше, че макар да е спасил живота й два пъти, Репхайм е отговорен за смъртта на Анастасия Ланкорд.