Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
Мъжът вътре покани Ричър да влезе.
— Колко? — попита безмълвно Ричър.
Мъжът вдигна ръка с пет изпънати пръста.
— Пет какво? — не разбра Ричър.
Човекът отиде до вратата, отвори я и каза:
— Пет американски долара.
— Моят фризьор взема по-евтино.
— Само че аз съм по-добър. Не се съмнявам, че носиш униформите си на шивач, за да ти пасват по-добре.
— Приличам ли ти на човек, който носи униформа?
— О, я стига!
— Пет долара? — отвърна Ричър. — Спомням си времето, когато срещу пет долара човек можеше да си купи два хамбургера и билет за кино на задните редове. Плюс такси за мацката, ако се скарате междувременно. Подстригването и бръсненето излизаха два кинта.
— Харесва ти, нали?
— Кое?
— Не ме попита случайно.
— Понякога се изтървавам, но не повече от една дума.
— В такъв случай не ме попита случайно. Мястото ти харесва. Усетил си енергията му.
— Какво съм усетил?
— Бръснарницата ти харесва.
— Предполагам.
— В такъв случай можеш да я подкрепиш, като платиш пет долара.
— Нямам нужда от прическа.
— Знаеш ли каква е разликата между теб и мен? — попита германецът.
— Каква? — отвърна Ричър.
— Виждам косата ти през витрината.
— И?
— Имаш нужда от подстригване.
— За пет долара?
— Ще добавя безплатно бръснене.
Което се оказа доста приятно и дори луксозно изживяване. Водата бе топла, а пяната мека и пухкава. Бръсначът идеално наточен, острието му бе тънко почти една молекула и съскаше по кожата.
Огледалото обаче бе помътняло и там, където кожата на Ричър трябваше да изглежда розова, тя бе като загоряла от слънцето. Въпреки това изглеждаше добре. Да струва най-много един долар, помисли си Ричър. Което означава, че подстригването струва четири. Пак е страшно много.
Бръснарят смени бръснача с ножици и се зае с косата на Ричър. Ричър не му обърна внимание и впери поглед в плаката на витрината. Двайсет и четири различни прически. Огледа ги една след друга, внимателно, сякаш ги изучаваше — от първата, най-обикновената, в редицата до последната, доста сложна и известна като патешка опашка или патешки задник, в долния край.
После погледът му се върна на мохиканската прическа.
— Какво смяташ? — попита го фризьорът.
— За кое? — отвърна Ричър.
— За новата си прическа.
Ричър се погледна в огледалото.
— Готов ли си вече?
— Съмняваш ли се?
— Сякаш изобщо не съм се подстригвал.
— Именно! — кимна германецът. — Най-добрата прическа изглежда така, сякаш е била направена преди седмица.
— И трябва да платя пет долара за прическа, която изглежда вече обрасла?
— Това е фризьорско ателие. А аз съм творец.
Ричър замълча.
Погледна отново към прическата тип мохикан. После бръкна в джоба си, подаде банкнота от пет долара и попита:
— Имате ли телефон?
Фризьорът посочи стената. Стар телефон „Ма Бел“. Целият метален. По-подходящ за навеса на някоя бензиностанция, отколкото за фризьорски салон, но усилието заслужаваше похвала.
— Работи ли? — попита Ричър.
— Разбира се, че работи. Това е Германия. Сменихме окабеляването и го превърнахме в нормален телефон.
Ричър набра номера от визитката на Гризман. Онази от плика с отпечатъка. Прозвуча очаквания сигнал. Телефонът работеше. Наистина бе реновиран. Германия все пак.
Вдигна Гризман.
— Ние с вас сме двама обикновени полицаи, които се надяват на взаимни услуги.
— Ще проверите отпечатъка — отвърна Гризман.
— Ако и вие направите нещо за мен.
— Какво?
— Всъщност две неща. Да разположите хора с коли около бара. Онзи, който Клоп посещава. С радиостанции. И да следите за мъжа от портрета. Но без да се набивате на очи.
— А другото?
— На пет преки от бара има един апартамент. Същото, коли и радиостанции. Напълно незабележими. Рано или късно саудитецът ще се появи. Ще отседне в апартамента за кратко, после ще излезе и ще отиде на срещата. Трябва да научим, когато излезе, при това в реално време.
— Това са много хора и много коли.
— Нали сме в Европа? За какво иначе са ви тези хора и тези коли?
— Кога?
— Незабавно.
— Невъзможно. Трябва време, за да се организира.
— Искате ли да проверя отпечатъка или не?
Гризман помълча за секунда, после отговори утвърдително с малко повече ентусиазъм, отколкото Ричър бе очаквал. Шефът на следователите преливаше от институционална гордост. Искаше непременно да реши случая.