Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— Е, добре, тогава аз ще ви кажа онова, което не знаете, а то е, че неприятелят е навлязъл в Шампан и че пруският крал напредва към Шалон.
Кралицата не можа да потисне едно радостно движение. Общинарят долови това движение, колкото и бързо да беше то.
— О, да! — каза той, обръщайки се към кралицата. — Да, ние знаем, че ние ще загинем, както и нашите жени, и нашите деца. Но вие ще отговаряте за всичко — вие ще умрете преди нас и народът ще бъде отмъстен!
— Става онова, което е угодно Богу — отвърна кралят. — Всичко, което правех, го правех за народа и нямам за какво да се упреквам.
Тогава същият общинар се обърна към господин Юе, който стоеше до вратата.
— Колкото до теб — каза той, — Комуната ме натовари да те поставя под арест.
— Кого да поставите под арест? — попита кралят.
— Вашият камериер.
— Моят камериер? Кой от тях?
— Този.
И общинарят посочи господин Юе.
— Господин Юе! — каза кралят. — В какво го обвиняват?
— Това не ме интересува. Но той ще бъде отведен тази вечер и документите ще бъдат подпечатани от съда.
После, излизайки, бившият капуцин се обърна към Клери:
— Внимавайте за начина, по който се държите, защото ще ви сполети същото, ако не вървите по правия път!
На следващия ден, 3 септември, в единайсет часа сутринта кралят се беше събрал със семейството си в стаята на кралицата. Един общинар даде заповед на Клери да се качи в стаята на краля.
Манюел и няколко други членове на Комуната бяха там. Всички лица изразяваха видимо голямо безпокойство. Манюел, вече сме го казвали, изобщо не беше привърженик на проливането на кръв и беше дори от умерените в Комуната.
— Какво мисли кралят за случилото се с камериера му? — попита Манюел.
— Негово величество е силно обезпокоен — отвърна Клери.
— Няма да му се случи нищо — отвърна Манюел. — И все пак, натоварен съм да кажа на краля, че той няма да се върне повече и че съветът ще го замени с друг. Можете да предупредите краля за тази мярка.
— Изобщо нямам поръчение да го правя, господине — отвърна Клери. — Бъдете така добър да ме освободите от това, да съобщя на господаря си една новина, която ще бъде мъчителна за него.
Манюел помисли за миг, после каза:
— Така да бъде. Слизам при кралицата.
И наистина слезе и намери краля.
Кралят прие със спокоен вид новината, която му съобщи прокурорът на Комуната. После с все така безстрастно лице, каквото имаше на 20 юни и на 10 август и каквото щеше да има дори пред ешафода, каза:
— Добре, господине, благодаря ви. Ще ме обслужва камериерът на сина ми, а ако съветът се противопостави, ще се обслужвам сам.
И с леко движение на главата добави:
— Решил съм го!
— Имате ли да отправите някакво искане? — попита Манюел.
— Липсва ни бельо — каза кралят — и това е голямо лишение за нас. Мислите ли, че бихте могли да издействате от Комуната да ни бъде осигурено според нуждите ни?
— Ще докладвам на съвета — отвърна Манюел.
После, като видя, че кралят не пита за никакви новини отвън, Манюел се оттегли.
В един часа кралят изрази желание да се поразходи.
По време на разходките винаги го изненадваше някой знак на симпатия, направен от някой прозорец, от някоя мансарда, иззад някоя щора, и това беше утешение.
Общинарите отказаха да разрешат да слезе и кралското семейство.
В два часа седнаха на масата.
По средата на обяда се чу звук на барабани и усилване на виковете. Тези викове се приближаваха към Тампъл.
Кралското семейство стана от масата и се събра в стаята на кралицата.
Шумът все така се приближаваше.
Какво причиняваше този шум?
Колеха във Форс, както и в Абатството. Само че там беше не под председателството на Майар, а под това на Ебер, така че клането беше по-ужасно.
И все пак там беше по-лесно да бъдат спасявани затворници, имаше по-малко арестувани по политически причини във Форс, отколкото в Абатството. Присъстващите не бяха толкова многобройни, зрителите не бяха толкова ожесточени. Но вместо както в Абатството, където Майар господстваше над клането, тук клането господстваше над Ебер.
В Абатството спасиха четирийсет и двама души. Във Форс едва спасиха шест.
Между затворниците във Форс беше и бедната малка принцеса Дьо Ламбал. Ние я видяхме да преминава в трите последни книги, които написахме, в „Колието на кралицата“, в „Анж Питу“ и в „Графиня Дьо Шарни“, като една сянка, предана на кралицата.
Мразеха я страшно, наричаха я „съветничката на Австрийката“. Тя беше нейна довереница, нейна интимна приятелка, а може би и нещо повече — поне така казваха, — но в никакъв случай нейна съветничка. Дребничката дъщеря на савойския дом с фината си, но стисната уста, с неподвижната си усмивка, беше способна да обича и го доказа. Но да съветва една мъжествена жена, вироглава и силна, такава, каквато беше кралицата — никога!