Графиня Дьо Шарни

Трибуналът остана безмълвен.

— Правете каквото искате — каза един-единствен от членовете.

— Е, добре — извикаха убийците, — нека младото момиче да пие за здравето на нацията!

Тогава един почервенял от кръв мъж с навити ръкави и свирепо лице поднесе на госпожица Дьо Сомбрьой една чаша, едни казват с кръв, а други — просто с вино.

Госпожица Дьо Сомбрьой извика: „Да живее нацията!“, потопи устни в течността, каквато и да беше тя, и господин Дьо Сомбрьой беше спасен.

Изминаха още два часа.

После гласът на Майар също така безстрастен, призоваващ живите, както този на Минос, призоваващ мъртвите, произнесе тези думи:

— Гражданката Андре дьо Таверне, графиня Дьо Шарни.

При това име Жилбер усети, че краката му се подгъват, а сърцето му спира.

Един живот, по-значителен в очите му от неговия собствен, щеше да бъде обсъждан и съден, осъден или спасен.

— Граждани — каза Майар на членовете на страховития трибунал, — тази, която ще се яви пред вас, е една бедна жена, която е била предана на Австрийката, но на която Австрийката, неблагодарна, както е всяка кралица, е заплатила за предаността с неблагодарност. Заради това приятелство тя е загубила всичко — и богатството си, и съпруга си. Ще я видите да влиза облечена в траур и на кого дължи този траур? На затворничката в Тампъл! Граждани, искам от вас живота на тази жена.

Членовете на трибунала дадоха знак за съгласие. Само един каза:

— Трябва да видим.

— Тогава — рече Майар, — гледайте.

Наистина вратата се отвори и те видяха в дълбочината на коридора една жена, облечена изцяло в черно, с чело, закрито от черен воал, която се приближаваше сама, без подкрепа и с твърда крачка.

Би могло да се каже, че е някое привидение от онзи злокобен свят, откъдето, както казва Хамлет, никой пътник още не се е върнал. При тази гледка съдиите бяха тези, които потръпнаха. Тя стигна до масата и вдигна воала си.

Никога по-неоспорима, но и по-бледа красота не се беше явявала пред погледите на мъжете — това беше едно божество от мрамор. Всички погледи се впериха в нея. Жилбер остана задъхан.

Андре се обърна към Майар и с един глас, едновременно нежен и твърд, каза:

— Гражданино, вие ли сте председателят?

— Да, гражданко — отвърна Майар, учуден, че той, който разпитва, е разпитван на свой ред.

— Аз съм графиня Дьо Шарни, съпруга на граф Дьо Шарни, убит през позорния ден на 10 август, една аристократка и приятелка на кралицата. Заслужавам смърт и съм дошла да я потърся.

Съдиите нададоха вик от изненада.

Жилбер побледня и се вмъкна възможно най-навътре в ъгъла, опитвайки се да убегне от погледа на Андре.

— Граждани — каза Майар, който видя уплахата на Жилбер, — тази жена е луда: смъртта на мъжа й е погубила разсъдъка й. Нека я съжалим и да бдим над живота й. Народното правосъдие не наказва безумците.

И той стана и поиска да положи ръка на главата й, както постъпваше с онези, които обявяваше за невинни. Но Андре отстрани ръката на Майар.