Венецът

На следващия ден Осмюн Бьоргюлфсьон замина заедно със съпругата си Юрид и децата за фамилното имение в Хаделан, защото се изплашиха от слуховете за предстоящите походи. Живеещите близо до Осло още не бяха успели да се отърсят от спомена за последния опустошителен поход на херцог Айрик. Майката на Осмюн, изплашена до смърт, пожела да потърси убежище в манастира на Кристин, защото беше твърде немощна, за да пътува с останалите. Кристин обеща да остане при нея — наричаше я своя баба, — докато Осмюн се върне от Хаделан.

По пладне, когато хората в имението се оттеглиха да си починат, Кристин се качи в спалнята си. Бе донесла вързоп с дрехи и сега се преоблече, докато си тананикаше.

От баща си имаше памучна небесно синя рокля, изпъстрена с червени цветчета. Реши да се натъкми с нея. Среса косите си и ги прибра назад с червена копринена панделка. На кръста си сложи колан също от червена коприна, а на ръцете — пръстените от Ерлен. През цялото време се чудеше дали ще му се хареса така.

Двете кучета, скитали вчера с Ерлен из гората, спаха в нейната стая. Сега Кристин ги примами да тръгнат с нея. Промъкна се между постройките и пое по пътеката към гората.

Палещите лъчи на обедното слънце огряваха самотната, притихнала поляна. От заобикалящата я борова гора се носеше силно ухание. Слънцето печеше, а синьото небе изглеждаше някак натежало над върховете на дърветата.

Кристин седна на сянка. Отсъствието на Ерлен не я разтревожи. Не се съмняваше в него. Дори изпита особено задоволство, че е пристигнала първа и ще го почака.

Заслуша се в тихото жужене на мушиците по пожълтялата трева. Откъсна няколко уханни цветчета, които достигна само с едно протягане на ръката. Стри ги между пръстите си и ги помириса. Унесе се в дрямка, макар и с широко отворени очи.

Не помръдна дори когато чу тропот на копита в гората. Кучетата започнаха да ръмжат и козината им настръхна, но после се втурнаха към поляната с радостен лай, размахвайки дружелюбно опашки. Ерлен слезе от коня, потупа го по гърба и го пусна. Затича към Кристин, а кучетата подскачаха из краката му. Той ги закачаше, милваше ги по муцуните и се приближи, следван от двете сиви като вълци животни. Кристин се усмихна и му протегна ръка, без да става.

Докато гледаше черната му коса в скута си, в съзнанието й изплува спомен, ясен и същевременно далечен като сгушена в мрака на планински склон къща, внезапно осветена от слънчев лъч в неспокоен ден. И в сърцето й сякаш се надигна онази нежност, за която някога я молеше Арне Юрдшон, без тя да го разбере. Със страх и трепет в сърцето тя притегли Ерлен към себе си и притисна лицето му към гърдите си. Целуна го, все едно се боеше да не й го отнемат. После погледна главата му в прегръдките си, сякаш държеше дете. Закри очите му с ръка и обсипа устата и бузите му с целувки.