Венецът

Кристин обясни на Ерлен какви треви растат от двете страни на пътя. Под лъчите на обедното слънце се носеше парливо ухание на копър и целина, на лук и рози, на амбра и жълт шибой. Зад напечените от жаркото слънце поля, където вирееха билки, тъмнееха изкусително овощни градини, заградени с плет. Там блестяха алени череши, а под зелените корони на дърветата примамваше прохладна сянка. Ябълковите дръвчета навеждаха клони, натежали от плод.

Плет от роза рубигиноза обграждаше градината. Тук-там още се виждаха цветове, но по нищо не се различаваха от шипки. Нажежените листа обаче ухаеха на вино и ябълки. Хората си късаха клонки и се кичеха с тях. Кристин също си затъкна няколко цветчета зад ушите и задържа една роза в ръката си. Ерлен я взе мълчаливо. Поноси я малко, после я закрепи на бутониерата си със смутен и объркан вид. Действията му бяха доста непохватни и по невнимание той си избоде пръстите до кръв.

На втория етаж на къщата на сдружението по протежение на дългите стени бяха сложени няколко широки маси: една за мъжете и една за жените. Насред стаята имаше две маси за деца и младежи.

На масата на жените абатисата седеше на почетното място, а монахините и по-знатните стопанки — на пейката до стената. Неомъжените жени се настаниха на външната пейка, като за девойките от манастира бяха отредени по-личните места. Кристин усещаше погледа на Ерлен, но не посмя дори веднъж да си извърне леко главата. Осмели се да хвърли бърз поглед към масата на мъжете едва когато свещеникът започна да чете имената на починалите братя и сестри от сдружението. Зърна го за секунда, застанал до стената зад запалена свещ на масата. И той я гледаше.